Клайв Баркер - Кървави книги, том 6

— Не се страхувай — каза Мироненко.

— Що за болест е това?

— Единствената болест, от която някога съм страдал, е разсеяността, а и вече се излекувах от нея… — Докато говореше, лицето му се кривеше, сякаш всяка произнесена дума се намираше в противоречие с инстинктите на говорния му апарат.

Балард притисна длани към главата си. Въпреки съпротивата му срещу болката, шумът продължаваше да става все по-силен.

— … Ти също си спомняш, нали? Ти си същият.

— Не — промърмори Балард.

Мироненко протегна покритата си с шипове ръка, за да го докосне.

— Не се страхувай — рече той. — Не си сам. Ние сме много. Братя и сестри.

— Аз не съм ти брат — рече Балард. Гърменето в главата му беше ужасно, но лицето на Мироненко изглеждаше по-зле. Отвратен, той му обърна гръб, но руснакът го последва.

— Не усещаш ли вкуса на свободата, Балард? И на живота. На един дъх разстояние са.

Балард продължи да върви, от носа му започна да капе кръв. Той я остави да тече.

— Боли само за известно време — каза Мироненко. — След това болката отшумява…

Балард продължаваше да върви с наведена глава, забил поглед в земята. След като видя, че не му прави особено впечатление, Мироненко изостана.

— Те няма да те приемат обратно! — каза руснакът. — Видял си твърде много.

Ревът на хеликоптерите не можа съвсем да заглуши думите му. Балард знаеше, че в тях има истина. Забави крачка и пред какофонията в главата си чу тихия глас на Мироненко:

— Погледни…

Напред мъглата се бе поразсеяла и се виждаше стената на парка. Зад гърба му гласът на Мироненко беше преминал в ръмжене.

— Виж кой си ти.

Турбините ревяха. Балард имаше усещането, че краката му всеки момент ще се подкосят, но продължаваше да върви към стената. Когато до нея оставаха само няколко ярда, отново се разнесе гласът на Мироненко, но този път думите вече не можеха да се различат, чуваше се само глух рев.

Балард не можа да се сдържи да не го види поне още веднъж. Хвърли един поглед през рамо.

Мъглата отново го бе обгърнала, но за няколко секунди — дълги като вечност и въпреки това твърде кратки — той видя съществото, което беше Мироненко, в цялото му великолепие, и при тази гледка воят на турбините премина в писък. Той обхвана главата си с ръце. И когато го направи, прогърмя изстрел; после още един; после цял залп от изстрели. Балард падна на земята — и от слабост, и за да се спаси от куршумите. Когато отвори очи, видя няколко човешки фигури, които се движеха в мъглата. Той може и да беше забравил за преследвачите, но те не бяха забравили за него. Бяха го последвали в парка и бяха навлезли в цялото това безумие, а сега хора, полухора и нехора се бяха изгубили в мъглата, и навсякъде цареше кървав хаос. Видя стрелец, който стреля по сянка само за да види миг по-късно, че от мъглата излиза негов съюзник с куршум в корема; видя нечовек, който се появява на четири крака и в следващия миг изчезва от полезрението му на два; видя друг да тича с разтворена в кикот паст, понесъл за косата човешка глава.

Шумът се приближаваше. Уплашен за живота си, той се изправи и тръгна със залитане към стената. Ревовете, крясъците и писъците продължаваха, всяка секунда очакваше да го настигне или куршум, или някое от съществата. Но успя да се добере жив до стената и се опита да се изкатери върху нея. Но координацията го напусна. Нямаше друг избор, освен да тръгне покрай стената, докато не намери врата.

Зад гърба му продължаваше карнавалът от маски, превръщания и измамни външности. Изтощените му мисли за миг се насочиха към Мироненко. Дали той или някой от племето му ще оцелее в тази касапница?

— Балард — разнесе се глас от мъглата. Той не можеше да види говорещия, но разпозна гласа. Беше го чул по време на бълнуването си и той му бе говорил лъжи.

Почувства убождане в тила. Човекът, минавайки отзад, му бе забил игла.

— Спи — каза гласът и с тези думи дойде забравата.

В първия момент не можа да се сети за името на мъжа. Мислите му блуждаеха като изгубено дете, макар разпитващият от време на време да привличаше вниманието му, като му говореше така, сякаш бяха стари приятели. И в това блуждаещо око, което реагираше много по-бавно от другото, наистина имаше нещо познато. Най-накрая името му изплува.

— Ти си Крипс — рече той.

— Разбира се, че съм Крипс — отвърна мъжът. — Да не би паметта да ти играе номера? Не се притеснявай. Дадох ти малко успокоителни, които ще ти помогнат да не губиш контрол. Макар да го смятам за малко вероятно. Добре се бори, Балард, въпреки значителните провокации. Като си спомня как се пречупи Одел… — Той въздъхна. — Помниш ли изобщо нещо от снощи?