Клайв Баркер - Кървави книги, том 6

Балард се поколеба за миг. Въпреки опасността, той искаше да види преследвачите, за да ги разпознава за в бъдеще. Но сега, когато меките стъпки на Мироненко утихнаха, той забеляза, че другите стъпки също бяха изчезнали. Може би знаят, че ги чака? Затаи дъх, но не чу никакъв звук и никой не се появи.

Мъглата продължаваше да поглъща всичко наоколо, без да бърза. Като че ли беше съвсем сам в нея. Неохотно се отказа от чакането и се затича след руснака.

Няколко ярда по-нататък пътят се разделяше. Нямаше и следа от Мироненко. Проклинайки се за забавянето, Балард тръгна натам, където мъглата беше по-гъста. Улицата се оказа кратка и стигаше до стена, увенчана с шипове, зад която се простираше някакъв парк. Там мъглата беше още по-гъста, вкопчена в мократа земя, и Балард успя да види само пет-шест ярда трева зад стената. Но интуицията му подсказваше, че е на прав път; че Мироненко е прескочил тази стена и сега го чака някъде наблизо. Зад него се виждаше единствено мъглата. Или преследвачите го бяха изгубили, или се бяха объркали, или и двете. Той се изтегли върху стената, като внимаваше да не се закачи на шиповете, и скочи от другата страна.

На улицата сякаш цареше пълна тишина, но очевидно не беше така, защото в парка беше още по-тихо. Тук мъглата бе още по-вледеняваща и когато Балард тръгна по мократа трева, го затисна още повече. Стената зад гърба му — единствения ориентир в тази пустош — се превърна в призрак, а после изчезна съвсем. Почти опипом той измина още няколко ярда, без дори да е сигурен, че се движи по права линия. Внезапно мъглата се разнесе встрани и пред него изникна фигура, която го чакаше няколко ярда по-нататък. Издутините така бяха изкривили лицето му, че Балард никога нямаше да се сети, че това е Мироненко, но очите му продължаваха да блестят все така силно.

Мъжът не дочака Балард, а се обърна и отново потъна в млякото, като остави англичанина да го следва и да проклина както преследвачите, така и плячката. И докато го правеше, той усети движение наблизо. Сетивата му бяха безполезни в лепкавата прегръдка на мъглата и нощта, но той можеше да вижда с онова, другото око, и да чува с онова, другото ухо, и разбра, че не е сам. Дали Мироненко се беше отказал от надбягването и се беше върнал да го придружи? Той произнесе името му с ясното съзнание, че разкрива местоположението си на всички, но беше абсолютно сигурен, че онзи, който го преследва, вече знае точно къде е застанал.

— Говори — рече той.

Не получи отговор от мъглата.

Внезапно усети движение. Завесата на мъглата леко се раздвижи и иззад нея проблесна фигура. Мироненко! Балард отново го повика по име, направи няколко крачки напред и внезапно пред него изскочи нещо. Той видя фантома само за миг; достатъчно дълго, за да зърне пламтящи очи и толкова огромни зъби, че бяха изкривили устата в постоянна гримаса. За тези две неща — очите и зъбите — беше сигурен. За другите странности — покритата с бодли плът, чудовищните крайници — не чак толкова. Може би съзнанието му, изтощено от толкова много врява и болка, най-после бе изгубило връзката си с реалния свят; измисляше си ужасии, за да го накара да се върне обратно в незнанието си.

— Проклет да си — рече той, като се опитваше да не се поддава на заслепяващото боботене, което отново се надигаше в главата му, макар че с тези призраци беше по-добре да е сляп. И сякаш за да провери непокорността му, мъглата пред него заблещука и се разтвори, и нещо, което би могъл да помисли за човешко същество, но което тътреше корема си по земята, се мерна пред погледа му. Изглежда беше обграден от луди мъже и диви кучета.

И Мироненко; къде ли беше той? Беше ли част от тази компания или беше нейна плячка? Чу глас зад гърба си, обърна се рязко и видя, как някой, който прилича на руснака, се скрива в мъглата. Този път Балард не тръгна след него, а побягна напред и бързината му беше възнаградена. Пред него се появи фигура; Балард протегна ръка, за да сграбчи якето на мъжа. Пръстите му докопаха плата и внезапно Мироненко се извъртя към него с гърлено ръмжене; Балард се озова пред лице, което едва не го накара да изкрещи. Устата приличаха на жива рана, зъбите бяха огромни, очите се бяха свили до цепнатини от разтопено злато; буците на шията се бяха раздули и разширили дотолкова, че главата на руснака вече не стърчеше над тялото, а беше част от една неразделима мощ, беше се сляла с тялото.

— Балард. — Звярът се усмихна.

Думите се различаваха трудно, но Балард долови в гласа нещо, което приличаше на Мироненко. Колкото повече се взираше във вълнуващата се плът, толкова повече се ужасяваше.