Клайв Баркер: Кървави книги, том 6

Първоначално пред мисления му поглед имаше просто сляпо петно; после спомените започнаха да изплуват един след друг. Огромни фигури, движещи се в мъглата.

— Парка — каза най-накрая той.

— Успях да измъкна само теб. Един бог знае колко други са мъртви.

— Другият… руснакът…

— Мироненко? — подсказа му Крипс. — Не знам. Разбираш ли, вече съм отстранен от длъжност. Намесих се само, за да спася каквото мога. Рано или късно пак ще потрябваме на Лондон. Особено сега, когато знаем, че руснаците имат специални части като нас. Носеха се слухове, разбира се; а после, след като се срещна с Мироненко, започнахме да се интересуваме от тях. Затова уредих срещата. И когато се срещнах с него лице в лице, вече знаех. В очите му имаше нещо. Някакъв глад.

— Видях го как се променя…

— Да, гледката не е за хора със слаби нерви, нали? Силата е освободена. Затова разработихме тази програма, за да обуздаем тази сила; да я накараме да работи за нас. Но не се контролира лесно. Нужни са години потискаща терапия, която бавно да погребва желанието за трансформация, така че накрая да остане човек с уменията на звяр. Вълк в овча кожа. Мислехме, че сме решили проблема; че ако системата на вярата не те успокоява, реакцията на болката ще го направи. Но се оказа, че грешим. — Той се изправи и отиде до прозореца. — Сега трябва да започнем отначало.

— Саклинг каза, че си ранен.

— Не. Просто понижен. Повикаха ме обратно в Лондон.

— Но ти не отиде.

— Сега вече ще отида; след като те намерих. — Той се обърна към Балард. — Ти си моята реабилитация, Балард. Ти си живото доказателство, че техниките ни работят. Напълно си наясно със състоянието си, но терапията те държи на каишка. — Той отново погледна през прозореца. Дъждът биеше по стъклото. Балард почти физически го усещаше по главата си, по гърба; хладен, освежаващ дъжд. За един благословен момент му се стори, че тича в дъжда, близо до земята, и въздухът се изпълва с миризми, които пороят е отмил от паважа.

— Мироненко каза…

— Забрави за Мироненко — рече Крипс. — Той е мъртъв. Ти си последният от стария орден, Балард. И първият от новия.

Долу иззвъня звънец. Крипс погледна през прозореца към улицата.

— Я виж ти — каза той. — Делегация, дошла е да ни моли да се върнем. Надявам се да си поласкан. — Мъжът отиде до вратата. — Стой тук. Не е нужно да те показваме тази вечер. Ти си изтощен. Нека почакат, нали? Нека се поизпотят. — Той излезе от стаята и затвори вратата след себе си.

Балард чу стъпките му по стълбището. Позвъни се отново. Той стана и отиде до прозореца. Светлината в късния следобед му се струваше също толкова изморена, колкото се чувстваше самият той; въпреки надвисналото проклятие, двамата от града оставаха в хармония. Долу някакъв мъж слезе от колата и отиде до входната врата. Наблюдавайки под остър ъгъл, Балард все пак разпозна Саклинг.

От коридора се чуха гласове; и с появата на Саклинг дебатите като че ли станаха по-разгорещени. Балард отиде до вратата и се ослуша, но притъпеният от наркотиците ум почти не схващаше същността на спора. Молеше се Крипс да спази думата си и да не им позволи да го видят. Не искаше да бъде звяр като Мироненко. Това не е свобода, нали, да бъдеш толкова ужасяващ? Беше си просто различен вид тирания. Но пък тогава значи не искаше да бъде първият от новия героичен орден на Крипс. Осъзна, че не принадлежи на никого; дори на себе си. Беше безнадеждно изгубен. И въпреки това при първата им среща Мироненко не беше ли казал, че човек, който не вярва, че е изгубен, наистина е изгубен? Може би така е по-добре — да съществува в сумрака между едно и друго състояние, да се развива колкото може в компромиса между съмнението и двусмислицата, отколкото да страда от определеността на кулата.

Споровете на долния етаж се разгорещяваха. Балард отвори вратата, за да чува по-добре. Посрещна го гласът на Саклинг. Тонът беше раздразнен, но не по-малко заплашителен.

— Всичко свърши — казваше той на Крипс. — Не разбираш ли английски? — Крипс направи опит да възрази, но Саклинг го прекъсна. — Или идваш доброволно с нас, или Гидиън и Шепард ще те изкарат насила. Как предпочиташ?

— Какво е това? — възмути се Крипс. — Ти си никой, Саклинг. Някакъв си смешник.

— Така беше вчера — отвърна мъжът. — Извършиха се някои промени. Някой ден и на кучето ще му провърви, нали? Точно ти би трябвало да го знаеш най-добре. На твое място бих си взел палтото. Навън вали.

Настъпи кратко мълчание, след което Крипс каза: