Клайв Баркер - Кървави книги, том 6

Звярът поднесе лапа към муцуната си и започна да вдъхва мириса на кръв. В този миг прогърмя изстрел и той усети удар в рамото. Шепърд не получи никакъв шанс да стреля повторно — мишената му се стрелна през вратата и се нахвърли върху него. Забравил за пистолета, той направи отчаян опит да избяга по стълбите, но ръката на звяра разцепи тила му с един нехаен удар. Стрелецът падна по лице, тясната площадка се напълни с миризмите му. Забравил за останалите си врагове, звярът приклекна до мършата и започна да се храни.

— Балард — каза някой.

Звярът преглътна очите на мъртвия на една хапка, като великолепни стриди.

И чу отново онези срички.

— Балард.

Щеше да продължи да се храни, но звукът от плач погъделичка слуха му. Може и да беше мъртъв за себе си, но не и за мъката. Остави храната, обърна се и погледна към коридора.

Мъжът плачеше само с едното око; другото, сухо, гледаше оцъклено напред. Но болката в здравото око беше искрена. В него се виждаше отчаяние и звярът знаеше: подобно страдание му беше твърде близко, за да може сладостта от трансформацията да го изтрие напълно. Плачещият човек беше обгърнал с ръце друг мъж, който беше опрял дулото на пистолет в главата на пленника си.

— Ако направиш още едно движение — рече той, — ще му пръста главата. Разбираш ли?

Звярът избърса устата си.

— Кажи му, Крипс! Той е твое отроче. Накарай го да разбере.

Едноокият мъж се опита да каже нещо, но думите го изоставиха. Кръвта от раната на корема му се процеждаше между пръстите му.

— Никой от вас не е нужно да умира — каза мъжът. Звярът не хареса мелодиката на гласа му; беше писклив и измамен. — Лондон ще предпочете да ви има живи. Защо не му обясниш, Крипс? Обясни му, че не му желая злото.

Плачещият мъж кимна.

— Балард… — промърмори той. Гласът му беше по-мек от на другия. Звярът се заслуша.

— Кажи ми, Балард — рече той, — какво е усещането?

Звярът не можеше да разбере съвсем смисъла на въпроса.

— Моля те, кажи ми. Просто съм любопитен…

— Проклет да си — рече Саклинг и притисна дулото към плътта на Крипс. — Това не ти е клуб по дебати.

— Хубаво ли е? — попита Крипс, без да обръща внимание на мъжа и на пистолета.

— Млъквай!

— Отговори ми, Балард. Какво е усещането?

Докато гледаше изпълнените с отчаяние очи на Крипс, смисълът на звуците му се изясни, думите се подредиха на местата си като парчета от мозайка.

— Хубаво ли е? — питаше мъжът.

Балард чу смеха в гърлото си и намери там сричките за отговора.

— Да — рече той на плачещия мъж. — Да. Хубаво е.

Още не бе успял да довърши отговора си, когато ръката на Крипс се стрелна към пистолета. Дали смяташе да се самоубие или да избяга, никой нямаше да разбере. Пръстът върху спусъка потрепна, куршумът проби черепа на Крипс и разпиля отчаянието му върху тавана. Саклинг отхвърли трупа настрани и понечи да вдигне пистолета, но звярът вече беше скочил върху него.

Ако беше повече човек, Балард сигурно щеше да се замисли дали да не накара Саклинг да страда, но той нямаше такива перверзни амбиции. Единствената му мисъл беше да унищожи врага колкото се може по-бързо. Направи го с два бързи, смъртоносни удара. Щом мъжът беше умъртвен, Балард отиде до мястото, където лежеше Крипс. Стъкленото му око бе избегнало унищожението. То се взираше неподвижно, недокоснато от холокоста, който цареше наоколо. Балард го извади от осакатената глава и го прибра в джоба си; след което излезе навън, на дъжда.

Смрачаваше се. Не знаеше в кой квартал на Берлин е бил доведен, но импулсите му, лишени от разум, го поведоха през задните улички и сенките към занемарените покрайнини на града, насред които се издигаше самотна руина. Никой не знаеше какво бе представлявала някога тази сграда (абатство? опера?), но по някаква прищявка на съдбата беше избегнала унищожаването, макар всички останали сгради наоколо да бяха изравнени със земята още преди няколкостотин години. Докато вървеше през буренясалите отломки, вятърът смени посоката си с няколко градуса и донесе до него мириса на племето му. Там имаше много, събрани заедно в убежището на руината. Някои се бяха облегнали на стената и споделяха цигара; други бяха идеалните вълци и обикаляха из тъмнината като призраци със златни очи; а трети напълно можеха да минат за хора, ако не бяха следите им.

Макар да се страхуваше, че имената може да са забранени в клана, той попита двама любовници, които похотливо се галеха до стената, дали познават човек на име Мироненко. Кучката имаше гладък гръб без косми, а от корема й висяха дузина пълни цицки.