Майк Кэри - Момиченцето с всички дарби

Мелани оставя всички тези факти да се сглобят в ума й. От точките, в които фактите се припокриват, спонтанно се оформят възможните им значения.

Стигат до друга сграда, пред която пазят двама от хората на Сержанта. Единият от тях отваря пред Сержанта и Мелани врата. Другият — мъж с червена коса — козирува отривисто.

— Нужна ли ви е допълнителна охрана за това, сър? — пита.

— Ако нещо ми е нужно, Галахър, ще си го поискам — изръмжава Сержантът.

— Тъй вярно, сър!

Влизат вътре и на секундата звукът от стъпките на Сержанта се променя, става по-силен, с кънтящо ехо. На пода има плочки. Сержантът спира и чака, а Мелани знае какво чака той. Това тук е душ, същият като онзи в блока с класната стая. Химическият дъжд започва и ги облива и двамата от глава до пети.

Продължава по-дълго от душа в блока. Главите на душа тук се движат, плъзгат се по метални релси надолу по стената, като променят ъгъла си, за да напръскат всяко местенце по телата им от всички страни.

Сержантът изтърпява душа свел глава надолу и стиснал здраво очи. Мелани, която е свикнала и отлично знае, че няма значение дали затваряш очи, или не — химикалът ще ти люти еднакво — продължава да гледа напред. Вижда, че в единия край на коридора с душовете има метална врата като щора — точно през нея двамата със Сержанта бяха влезли току-що. Прост механизъм със зъбни колела позволява вратата да се вдига и спуска ръчно чрез преместването на лост. Тази сграда може да бъде запечатана и изолирана от базата вън, може буквално да се превърне в крепост. Онова, което се случва тук, трябва да е много, много важно.

През цялото време Мелани с всички сили се опитва да не мисли за Марша и Лиъм. Страхува се от това, което може да й се случи тук, вътре. Страхува се, че никога вече няма да може да се върне при приятелите си в класната стая и при мис Жустиню. Може би точно този страх, както и новата обстановка я карат така остро и ясно да възприема всичко заобикалящо я. Мелани отчита всичко, което вижда. Освен това полага специално усилие и да го запамети, като особено се съсредоточава върху пътя, по който двамата със Сержанта бяха дошли. Иска да може да намери сама пътя обратно, ако в някакъв момент й дадат достатъчно свобода да го стори.

Химическият спрей прокапва на едри капки и спира. Сержантът продължава и я бута напред през една двойна летяща врата, по един дълъг коридор чак до врата, над която свети гола червена крушка. На табела на вратата пише: ЗА НЕУПЪЛНОМОЩЕН ЛИЧЕН СЪСТАВ: ВХОД ЗАБРАНЕН. Сержантът спира, натиска един звънец и чака.

След няколко секунди доктор Селкирк отваря вратата отвътре. Облечена е в обичайната си бяла престилка, но сега носи и зелени гумени ръкавици, а на шията й виси нещо, прилично на бяла огърлица от памучен плат. В следващия момент доктор Селкирк хваща нещото с палец и показалец и го вдига нагоре. Нещото е маска, направена от бяла марля, и покрива долната част от лицето й.

— Добро утро, доктор Селкирк — поздравява Мелани.

Доктор Селкирк я гледа една секунда, сякаш обмисля дали да й отговори, или не. В крайна сметка само й кимва. После се засмива. „Такъв кух, тъжен звук“, мисли Мелани. „Така се засмиваш, когато, докато триеш с гумичката грешния отговор на задачата, без да щеш, натиснеш силно и скъсаш хартията.“

— Доставка — лаконично казва Сержантът. — Къде го искате това?

— Така — отвръща доктор Селкирк с приглушен от маската глас. — Да. Вкарай я. Готови сме за нея. — Отдръпва се настрани и отваря широко вратата, за да може Сержантът да избута количката с Мелани вътре.

Стаята зад вратата е най-странното място, което Мелани някога е виждала. Разбира се, тя полека осъзнава, че изобщо не е виждала кой знае колко много неща, но тук има повече чудновати работи, отколкото изобщо е допускала, че може да има в целия свят. Шишета и аквариуми, и буркани, и кутии; бели порцеланови повърхности и неръждаема стомана, която блести под безмилостната светлина на голите крушки отгоре.

Някои от нещата вътре в шишетата приличат на части от хора. Други пък са животни. Съвсем близо до момиченцето има плъх (Мелани го познава, защото го е виждала на картинка в една книга) увесен с главата надолу и потопен целият в прозрачна чиста течност. Тънки сиви нишки, подобни на връзки за обувки — стотици на брой — са избухнали навън от коремната кухина на плъха и са изпълнили почти изцяло пространството вътре в шишето, навили са се и са се усукали хлабаво около малкия труп, сякаш плъхът е решил да се опита да стане октопод, а веднъж почнал, не е знаел как да спре.