Майк Кэри - Момиченцето с всички дарби

Мис Жустиню вдига очи. Понечва да каже нещо, но я прекъсват — един от хората на Сержанта хваща количката на Мелани отзад и освобождава спирачките. Количката започва да се извърта.

— Имам още малко работа с тази — казва мис Жустиню.

Мелани вече не я вижда, защото количката е обърната почти с гръб към учителското бюро, но гласът на мис Жустиню е висок, сякаш учителката е застанала съвсем наблизо.

— Хубаво. — Войникът звучи отегчено, сякаш му е абсолютно все едно. Оставя Мелани и пристъпва към количката на Гари.

— Лека нощ, Мелани — казва мис Жустиню. Но не се отдръпва от количката. Привежда се над Мелани, сянката й пада върху дръжките на количката и върху ръцете на момиченцето.

Мелани усеща, че нещо твърдо и ъгловато се пъха между гърба й и облегалката на количката.

— Дано ти хареса — промърморва мис Жустиню. — Но я пази в тайна.

Мелани се обляга назад, изопва рамене и ги опира о голата метална рамка. Сега нещото е плъзнато точно над кръста й — напълно скрито от чужди очи. Мелани няма представа какво може да е то, но със сигурност е нещо, дошло от ръката на мис Жустиню. Мис Жустиню й беше дала нещо — беше го дала само на нея.

Момиченцето остава в тази поза, докато я прибират в килията и откопчават каишките. Не помръдва и мускул. Държи погледа си впит в пода, защото не се доверява на самата себе си — ако срещне очите на някой от хората на Сержанта, няма да успее да опази тайната си.

Едва когато войниците си отиват и когато резетата с изщракване се плъзват по местата си, момиченцето пъхва ръка зад гърба си и измъква непознатия предмет: първо отбелязва сериозната му тежест, после — правоъгълната му форма, а чак накрая прочита думите на корицата.

„Разказано от музите: старогръцки митове“ от Роджър Ланслин Грийн.

От гърлото на Мелани се откъсва задавен звук. Не успява да се сдържи, макар че звукът може да накара хората на Сержанта да се върнат в килията, за да проверят какви ги върши. Книга! Нейна собствена книга! И то точно тази ! Прокарва длани по корицата, прелиства страниците, обръща книгата в ръце, за да я разгледа от всички страни. После вдъхва миризмата й.

И това се оказва грешка, защото книгата мирише на мис Жустиню. Най-силно се усеща мирисът на химикала, покрил пръстите на учителката, лют и ужасен, както винаги; но под него, слабо от корицата и по-силно от вътрешните страници, лъха топлият човешки аромат на самата мис Жустиню.

Усещането — тираничният, виещ глад — трае дълго. Но не е и наполовина толкова силно, колкото беше, когато Мелани надуши отблизо живата мис Ж, неприкрита от химическия мирис. Но пак е страшно — бунт на тялото срещу съзнанието й, сякаш Мелани е Пандора, гори от желание да отвори кутията, и независимо колко пъти й казват да не го прави, тя просто е създадена така, че трябва да я отвори, и собствената й воля не може да й попречи. Но после Мелани свиква с миризмата на мис Жустиню така, както децата свикват с химическия мирис на душовете при неделната баня. Миризмата не си отива напълно, но вече не измъчва момиченцето така силно; става някак си невидима, просто защото е неизменна. Гладът отслабва и отслабва, а когато вече го няма, се оказва, че Мелани не е изчезнала с него.

Книгата също не е изчезнала; момиченцето я чете до сутринта и дори когато се препъва в непознати думи, чието значение трябва да отгатва, прекарва цяла нощ в един друг свят.

Мелани ще се сети за това чувство по-късно — само ден по-късно — когато светът, който познава, вече няма да го има.

Понеделник дойде и отмина, а от списъка, поискан от доктор Колдуел, няма и следа. Жустиню не е идвала в лабораторията, не е пращала никакви съобщения. Не е обяснила закъснението, нито е молила за удължаване на срока.

Ясно, мисли Колдуел: първоначалната й преценка се оказа вярна. Емоционалната идентификация на Жустиню с опитните субекти й пречи да изпълнява пълноценно задълженията си. И тъй като отчет за тези си задължения Жустиню дължи на Колдуел, а резултатите от тях са фактор в планираните клинични изследвания на патогена, то вече е несъмнено, че Колдуел на всяка цена трябва да се отнесе сериозно към пропуските на учителката.

Лекарката отваря собствената си база данни за субектите. Откъде да започне? Търси причини, поради които Ophiocordyceps се държи така милостиво към тази шепа заразени деца. У повечето инфектирани пълният ефект от присъствието на патогена се проявява почти незабавно. До минути, най-много до няколко часа, чувствителността и самосъзнанието на личността се изключват завинаги и необратимо. Това се случва дори преди мицелните влакна да проникнат в мозъчната тъкан; гъбата отделя секрети, имитиращи собствените невротрансмитери на мозъка, и тъкмо те свършват мръсната работа. Мънички химични тарани започват да блъскат по основите на Аза, докато той се напуква и се срива, разпада се. След края му от човека остава просто една играчка на пружинка, която се движи, само когато Cordyceps й врътне ключето.