Майк Кэри - Момиченцето с всички дарби

— Извинявайте — казва кротко.

— Да не се повтаря.

— Моля ви, Сержант — тихичко казва пак Мелани. — Искам да я видя, преди да тръгнем. За да знае тя къде съм. Може ли да почакаме? Докато мис Жустиню дойде?

— Не — отговаря Паркс и пристяга каишката на шията на момиченцето. — Не може. — Детето вече е здраво фиксирано и той се поотпуска. Обръща количката и поема към вратата.

— Моля те, Еди — изрича бързо Мелани.

Сержантът спира на място от чиста изненада. Като че някаква врата му се затръшва точно под носа.

— Какво? Какво каза?

— Моля те, Еди. Сержант Паркс. Позволете ми да поговоря с нея.

Малкото чудовище някак си е узнало името му. И сега се промъква зад защитите му и развява това име като бяло знаме. Няма да ти сторя зло. Все едно нарисувана на стената врата изведнъж вземе, че наистина се отвори и иззад нея лукаво надникне Торбалан. Или пък отместиш някой голям камък и видиш гадините, които пъплят отдолу, а някоя се от тях се обърне, помаха ти и се провикне: „Здрасти, Еди!“.

Сержантът не може да се овладее. Посяга и стисва момиченцето за гърлото — и с това нарушава правилата точно така, както ги наруши Жустиню, когато я погали все едно й е шибаното домашно животно.

— Никога повече не прави така — процежда през стиснатите си зъби. — Никога повече не казвай името ми.

Детето не отвръща. Сержантът изведнъж си дава сметка с каква сила притиска гръкляна й. Може би момиченцето просто не е в състояние да продума. Паркс я пуска и отдръпва ръка — а ръката му трепери много силно — после слага дланта си там, където й е мястото: на дръжката на инвалидната количка.

— Сега отиваме при доктор Колдуел — казва Паркс. — Ако имаш въпроси, задай ги на нея. Да не чувам повече и гък от теб.

И наистина не чува и гък повече.

Настъпилото мълчание донякъде се дължи на това, че в следващия момент Сержантът избутва количката вън през стоманената врата и я качва — с облегалката напред, бум, бум, бум — нагоре по всички стъпала.

За Мелани това е същото, като да прелети отвъд края на света.

Откакто се помни стоманената врата е най-далечната точка на хоризонта й. Знае, че в някакъв момент в миналото трябва да е преминала сама през нея, за да влезе в блока, но когато мисли за този момент, той й прилича на история от някоя много стара книга, написана на език, който никой вече не говори.

Излизането вън й прилича повече на онзи пасаж от Библията, който веднъж доктор Селкирк им прочете — пасажът за това как Бог сътворява света. Не Зевс, другият бог.

Стъпалата. Вертикално пространство, в което се изкачват (като коридор, само че опрян на единия си край и повдигнал другия нагоре). Миризмата на това пространство — вече са качили много стъпала и мирисът на химическия дезинфектант започва да избледнява. Звуците отвън идват някъде отгоре, през врата, оставена отворена.

Въздухът. И светлината. Сержантът бута с гръб вратата и издърпва Мелани под слънцето.

Пълно претоварване на съзнанието.

Защото въздухът е топъл и диша; плъзга се като жив по кожата на Мелани. А светлината е толкова силна, сякаш някой е топнал света във варел с бензин и го е подпалил.

Досега тя е живяла в пещерата на Платон, взряна в сенките на стената. А сега се е обърнала, за да погледне пламъците.

От Мелани се откъсва звук. Болезнена въздишка дълбоко от гърдите й — от тъмното влажно място с вкус на лютиви химикали и ацетонов мирис от маркерите за бялата дъска в клас.

Цялото й тяло се отпуска безсилно. Светът нахлува като порой през очите й, през ушите, през носа, през езика и кожата й. Твърде, твърде много е и не спира. Мелани е като канала в ъгъла на стаята с душовете. Затваря очи, но светлината все така удря клепачите й, кара ярки цветни плетеници да танцуват вътре в мозъка й. Отваря очи отново.

Мелани преживява, преценява и започва да разбира.

Подминават сгради от дърво или от лъскав метал, стъпили върху бетонни основи. Всички са с еднаква форма, правоъгълни и буцести, приблизително и с един и същи цвят — тъмнозелено. Никой не се е старал да ги прави да изглеждат хубави. От значение е била функционалността им.

Същото важи и за високата четири метра телена ограда, издигаща се в далечината и обграждаща всички постройки, поне докъдето стига погледът на Мелани. Отгоре оградата е покрита с бодлива тел, опъната между циментови колчета, наклонени навън под ъгъл от трийсет градуса.

Подминават и неколцина от хората на Сержанта, които ги проследяват с очи, а някои вдигат ръка, за да козируват на началника си. Но не му казват и дума и не помръдват от местата си. Носят пушки и ги държат насочени. Наблюдават оградата и портите насред оградата.