Майк Кэри - Момиченцето с всички дарби

Колдуел говори със сухия, монотонен глас на лектор, но изражението й става сериозно и ледено, когато се взира в организма, превърнал се в проклятие, но едновременно и в опорна точка на целия й съзнателен живот.

— Ако отгледаш патогена в суха, стерилна среда — казва, — той рано или късно ще разкрие истинската си природа. Но цикълът му на развитие е бавен. Направо изумително бавен. При заразените гладни са необходими няколко години, докато мицелните влакна се покажат на повърхността на кожата — изглеждат като тъмносиви вени, като фини шарки. При отглеждане в агар-агар процесът е още по-бавен. Този екземпляр тук е на дванайсет години и е още незрял. Половите му органи, отговарящи за герминацията — спорангиите или химениалният тъканен слой — тепърва се формират. Затова единственият начин за прихващане на инфекцията е чрез ухапване от гладен или при директен контакт с негови телесни течности. Две десетилетия след Срива патогенът все още не е започнал да отделя спори. Размножава се само безполово, в хранителна среда. В най-добрия случай човешка кръв.

— Защо ми го показваш? — пита остро Жустиню. — Чела съм достатъчно по въпроса.

— Да, Хелън — съгласява се Колдуел. — А това, дето си го чела, съм го писала аз. И продължавам да го пиша. Чрез проби, които съм вземала от гладни в напреднала степен на разложение — като тази в аквариума например — установих, че патогенът всъщност е един наш стар приятел, само че в нова одежда. Ophiocordyceps unilateralis. За първи път го наблюдавахме как паразитира върху мравки. Поведението му в тези случаи го направи печално известен в научните среди. Научнопопулярни филми представяха на широката публика това паразитиране до най-зловещите детайли.

По-нататък Колдуел подробно описва въпросните най-зловещи детайли, макар че това не е необходимо. Преди време, когато за първи път идентифицира патогена в гладните като вид мутирал Cordyceps, Колдуел беше толкова щастлива, че изгаряше от нетърпение да сподели откритието си. Убеди Бийкън да финансира програма за обучение на всички служещи — цивилни и военни. Хората се събираха в трапезарията на групи по двайсет човека и Колдуел откриваше шоуто с кратък документален откъс от филм на Дейвид Атънбъро, заснет двайсет години преди Срива.

Великолепната дикция на Атънбъро, благият му овладян глас, сякаш идващ от парка на някое провинциално английско имение, описваше с несъответстваща на темата нежност как латентните спори на Ophiocordyceps лежат и чакат във влажната горска среда на южноамериканската джунгла. Търсещите храна мравки се заразяват с тях, без дори да забележат, защото спорите са лепкави. Прикрепят се към долната страна на гърдите или коремчето на мравката. Веднъж заловили се там, пускат мицелни влакна, които проникват в тялото на гостоприемника и атакуват нервната му система.

Гъбата хаква мравката.

На екрана — мравки в конвулсии, напразно мъчещи се да изстържат лепкавите спори от телцата си с бързи, спазматични движения на крачетата си. Не успяват. Спорите вече дълбаят навътре и нервната система на мравката се пълни с чужди химични вещества — професионални имитации на собствените й невротрансмитери.

Гъбата сяда на шофьорското място, настъпва газта и подкарва мравката. Кара я да се покатери до най-високото място, до което може да достигне — някое листо на петнайсет метра височина над земята, там да впие челюстите си в основната му жилка и да се вклини в него напълно неподвижна.

Гъбата плъзва из цялото тяло на мравката и избива от главата й — фалически спорангий, разцепил умиращото насекомо отвътре навън. В спорангия се крият милиони спори, които, падайки от такава височина, се пръскат на километри разстояние от дървото. Което, разбира се, е и целта на упражнението.

Хиляди видове Cordyceps, всеки от тях специализирал се в паразитиране върху определен вид мравка.

В един момент обаче се появява един съвсем не толкова придирчив Cordyceps. Той прехвърля междувидовата бариера, после преодолява разграниченията между род, семейство, вид и клас. Изкатерва се до върха на еволюционното дърво (ако, разбира се, сме в състояние да приемем, че еволюцията е дърво със свой съответен връх). Близко е до ума, че гъбата навярно е получила известна помощ отнякъде. Възможно е да е била отгледана в лаборатория по ред причини; модифицирана чрез кръстосване на гени и външно привнесена РНК. Скоковете в развитието на патогена са съмнително драстични, за да са естествени.