Майк Кэри - Момиченцето с всички дарби

Изведнъж Жустиню се оказва отново навън, крачи в някаква произволна посока. Слънцето й блести в очите и тя се извръща встрани. Лицето й бездруго вече е пламнало.

Половината от останалото…

Умът й се сблъсква в думите и ги запраща някъде далеч.

При други условия щеше да се възхити на бруталната честност, с която Колдуел признава собствените си провали. В задънена улица сме. Карълайн до такава степен се идентифицира с проекта, че каквото и да било суетно възгордяване от нейна страна е изключено.

От друга страна: окончателният избор е твой . Чист садизъм. Принасяй жертви пред олтара ми, Хелън. Дори трябва лично да ги подбереш, представи си!

Половината…

Нещата ще се разпаднат, опорната точка няма да издържи. Пронизан от страхове и несигурност, класът буквално ще се разглоби. Ще започнат да задават въпроси, на които Жустиню не може да отговори. Ще трябва да избира между уклончивото извъртане и искреното признаване на истината, но и едното, и другото със сигурност ще я запрати в пропастта на пълната катастрофа.

А навярно точно там й е мястото. Убийца на деца. Съучастница в масово клане, отмятаща с предателска усмивка имената на обречените от списъка. Точно в момента мисълта за сержант Паркс, опрял пистолет в главата й, й се струва в някакъв смисъл изкушаваща.

И точно тогава Жустиню налита точно на Паркс, блъска се в него толкова силно, че и двамата залитат и отстъпват крачка. Той се овладява първи, подхваща я леко зад раменете и я подкрепя.

— Здрасти — казва. — Ударих ли ви, мис Жустиню?

Широкото му плоско лице, асиметрично и невъобразимо загрозено от белега, излъчва дружелюбна загриженост.

Жустиню се дръпва от ръцете му и собственото й лице се разкривява от гняв. Паркс примигва, усетил интуитивно отношението й, без да е сигурен нито какво го е предизвикало, нито до къде ще доведе то.

— Не — отвръща Жустиню. — Пуснете ме да мина, ако обичате.

Сержантът махва с ръка през рамо, посочвайки оградата зад гърба си.

— Охраната засече движение в гората — казва. — Не знаем какво има там, гладни ли, що ли. При всички положения обаче достъпът до периметъра е ограничен. Съжалявам. Затова и ви изпреварих: да ви предупредя да не отивате натам.

Движение в далечината, точно в посоката, в която сочи сержантът, разсейва Жустиню за миг и тя трябва насила да върне вниманието си обратно върху събеседника си.

Поглежда го в очите, опитва се да диша дълбоко и спокойно, да прибере преливащите емоции обратно в себе си, да не позволи той да забележи нищо по лицето й. Не иска този мъж да разбира каквото и да било за Хелън Жустиню, дори и на най-повърхностно ниво.

Мисълта какво ли той вече е разбрал, какво знае, или си мисли, че знае за нея, й подсказва нова идея, обясняваща защо унижението я сполетя точно сега. Когато Паркс я видя да нарушава правилото за избягване на всякакъв физически контакт, той заплаши, че ще докладва за това. Но тази заплаха беше останала без последици. Досега.

Кой знае какво е наприказвал Паркс за нея на Карълайн Колдуел. Жустиню е сигурна. Фактът, че между инцидента с Мелани и днешното строго мъмрене бяха изминали четири месеца, само подкрепя увереността й във вината на Паркс. Оплакванията все пак се придвижват бавно през бюрократичния канален ред, стигат до местоназначението си на свой собствен ленив ход.

Налага се да овладее порива да удари Паркс право в съсипаното лице. Може пък да улучи някое слабо място, някоя ахилесова пета и да направи така, че сержантът да се разпадне на парчета и да изчезне от живота й.

— Все още съм тук, сержант — казва учителката остро и предизвикателно. — Изгърмяхте си патроните, а тя само ми наби канчето и ми даде малко допълнително домашно.

Челото на Паркс се смръщва, поне на местата, където това е все още възможно: при кожата, която белегът не е сгърчил предварително.

— Моля? — отвръща той.

— Стига преструвки. — Жустиню понечва да го заобиколи, спомня си, че не може да продължи в тази посока, затова се обръща кръгом и за момент се оказва рамо до рамо със сержанта.

— Никакви патрони не съм изгърмявал — избъбря той. — Не докладвам на доктор Колдуел, ако това си мислите.

Звучи така, сякаш казва истината. Звучи така, сякаш искрено иска Жустиню да му повярва.

— Ами добре е да почнете — отвръща Жустиню. — Това е отличен начин да ме вбесите. Не помрачавайте образцовата си репутация, сержант.

На лицето на Паркс се изписва нещо, прилично на тъга.