Майк Кэри - Момиченцето с всички дарби

Мис Жустиню пристъпва към момиченцето. Бори се с инвалидната количка, както Херкулес се е борил с лъва или със змията. Каишките на ръцете на Мелани бездруго са вече разхлабени и сега се откопчават много бързо. После мис Ж коленичи и се заема с каишките на краката. Първо десния крак. После левия. Мис Жустиню мърмори и псува под нос.

— Мамка му, луд човек! Защо? Защо някой би постъпил така?

Мелани усеща как задушаващият натиск намалява и чувствителността се връща в краката й с прилив от боцкащи тръпки.

Изправя се, а сърцето й ще се пръсне от щастие и облекчение. Мис Жустиню я беше спасила! Момиченцето се протяга, водено от непобедим инстинкт: иска мис Жустиню да я вдигне на ръце. Иска мис Жустиню да я прегърне и тя да прегърне мис Жустиню, да се притисне в нея и да я докосне не само с косата си, както последния път, но и с ръцете си, с лицето си, с цялото си тяло.

В следващия момент Мелани замръзва като статуя. Мускулите на челюстта й се сковават, от гърлото й се откъсва стон.

В гласа на мис Жустиню се промъква тревога:

— Мелани? — Учителката протяга ръка към момиченцето.

— Не! — изкрещява Мелани. — Не ме пипайте!

Мис Жустиню спира на място, но е толкова близо! Толкова близо! Мелани изскимтява. Самият й ум експлодира. Залита назад, но все още схванатите крака не я държат и тя пада на пода в целия си ръст. Миризмата, великолепната, ужасяваща миризма изпълва стаята, изпълва съзнанието й, мислите й, и всичко, което момиченцето иска сега, е да…

— Махайте се! — простенва. — Махайте се, махайте се, махайте се!

Мис Жустиню не помръдва.

— Махай се или ще те късам парче по парче, мамка ти! — извива Мелани. Отчаяна е. Устата й полека се пълни с гъста слюнка, подобно на кал, стичаща се по склон. Челюстите й се задвижват по собствена воля. Главата й олеква, килията сякаш изчезва, а после се връща обратно, нищо че момиченцето дори не мърда от мястото си.

Мелани виси на крайчеца на най-най-тъничкия косъм. Ще падне и падането има само една посока.

— О, господи! — изхлипва мис Жустиню. Най-сетне схваща. Прави стъпка назад. — Съжалявам, Мелани. Не помислих!

Душовете. Сред звуците, които Мелани чу одеве, липсваше един: съскането на химическата струя от тавана, която да полепне по мис Жустиню и да образува слой миризма, който да скрие под себе си истинския мирис на учителката.

Сега Мелани усеща същото, което усети Кени, когато Сержантът изтри химикала от ръката си и я подложи пред лицето му. Тогава момиченцето едва-едва беше докоснала крайчеца на това усещане и не беше разбрала пълната му сила.

Нещо се отваря вътре в нея като уста, която зейва все по-широко и по-широко и пищи, пищи — не от страх, а от нужда. Мелани смята, че вече знае думата, с която да нарече това нещо, макар че го усеща за първи път. Глад. Децата в блока ядат, но гладът не играе роля в това. Личинките се сипват в купичката ти и ти ги натъпкваш в устата си. Само че в историите, които момиченцето слуша в клас, не е така. Хората в историите искат и имат нужда да ядат, и после, когато се наядат, се чувстват изпълнени с нещо. Тази пълнота им дава задоволство, което нищо друго не може да им даде. Мелани мисли за песничката, която децата веднъж учиха и пяха: Ти си хлябът ми, когато съм гладен. Гладът изопва гръбнака на Мелани, както Ахил изопва лъка си. А мис Жустиню ще бъде нейният хляб.

— Трябва да си вървите — казва момиченцето. Поне й се струва, че го казва. Не може да е сигурна с всички звуци, които кънтят в ушите й — звуците от биещото й сърце, звуците от дишането й, звуците от шумящата й кръв. Махва с ръка. Вървете си! Но мис Жустиню просто стои на място, хваната между желанието да избяга и желанието да помогне.

Мелани се надига с усилие и се хвърля напред с протегнати ръце. Жестът е почти същият като онзи, който направи само преди миг, когато молеше да я вдигнат и гушнат, но сега притиска длани в корема на мис Жустиню.

Докосва, докосва, докосва я и я блъска грубо назад. По-силна е, отколкото някога е предполагала. Мис Жустиню залита, почти се препъва. Ако се препъне, е мъртва. Става хляб.

Мускулите на Мелани се стягат, стягат се на възли, навиват се като пружини в тялото й. Приготвят се за огромно усилие.

Момиченцето превръща усилието в нечовешки рев.

Мис Жустиню едва остава на крака, препъва се, вече е вън от вратата и я затръшва в последния момент.

Мелани налита напред и едновременно се дърпа назад. Човек с голямо куче на каишка, и тя е и човекът, и кучето, опъва напред веригата на собствената си воля.