Майк Кэри - Момиченцето с всички дарби

Та така, кацнаха и се окопаха. Дезинфекцираха. Обзаведоха. Зачакаха.

А после за нула време доктор Колдуел цъфна с бялата си престилка, с яркочервеното си червило и микроскопа си, както и със заповед от Бийкън, с всичките му там печати и акредитации.

— Аз командвам вече парада, сержант — беше рекла тя. — Трябва ми онази сграда там, както и бараките отсреща. Вървете да ми наловите още от тия деца. Колкото можете повече.

Рече го просто ей така. Все едно си поръчваше храна в ония дни, когато още имаше и храна, и места, където да си я поръчаш.

От днешна гледна точка, Паркс знаеше, че от онзи момент нататък животът му изгуби всякакъв смисъл. От момента, в който плячката вече не бяха предмети, а същества, които трябваше да се дебнат и да се ловят с капани.

Не че не го биваше и в тая работа. Майко мила, колко го биваше само! Моментално му стана ясно, че човек може да познае черните овце, различните деца, още по начина им на движение. Гладните имат само две състояния. Повечето време са застинали на място, просто си стърчат, все едно никога вече няма да помръднат. После надушват жертва или я чуват, или я зърват и се втурват в ужасяващия си вечен спринт. Без предварително раздвижване, без предупреждение. Такъв им е механизмът и толкоз.

Но странните деца се движат, дори когато не ловуват, така че лесно се различават. Освен това реагират на неща, които не са храна, затова можеш да им привлечеш вниманието — с огледало например или с лъча на фенерчето, или с парче цветна пластмаса.

После ги отделяш от глутницата им. Не че живеят точно в глутница, защото гладните по принцип не обръщат грам внимание на други гладни. Но, така де, примамваш децата някъде, където да са самички и на открито. После хвърляш мрежите.

За около седем месеца сержантът и хората му уловиха трийсетина. Стана даже лесно, като му хванаха цаката. После Колдуел рече да спрат и да чакат нови заповеди. Рече, че вече имала достатъчно материал за работа.

А после стана тя, каквато стана. Не щеш ли, на Паркс му повериха детска градина. Той се оказа в позиция да защитава военна база, която се занимава единствено с отглеждане на куп малки гладни. Всяко спеше в отделно помещение, койките им бяха същите като на войниците, хранеха ги веднъж седмично (гледка, която човек трябва да си спести, ако иска някога отново да сложи залък в уста), имаха си дори класна стая.

А защо точно класна стая?

Защото Колдуел иска да разбере дали противните малки чудовища могат да учат. Иска да надзърне вътре в главите им. Не просто да проумее как са устроени — за това й стига и операционната й маса. Интересуват я и разните му там лиготии. Например какво си мислят тия дечица.

Е, Паркс също си мисли разни неща. Мисли, че обикновените гладни са направо нормални в сравнение с тези извращения с форма на деца. Най-малкото, човек ясно вижда, че обикновените гладни са си животни. Не ти казват „Добро утро, Сержант“, като ги сриташ.

Честно казано, Паркс не е сигурен, че ще издържи още дълго. Онова русото… Мелани. По някаква причина тя е опитен субект номер едно, макар че я бяха уловили единайсета или дванайсета поред. Мелани го плаши до смърт и Паркс не може да обясни защо. А може и да може, но просто не иска да мисли за това. Със сигурност страхът му се дължи отчасти на неизменното й мазно излъчване ала „аз съм добро малко момиченце“. Животно като нея, дори и да изглежда като човек, би трябвало да издава само безсмислени звуци или дори да си е направо безсловесно. Това, че Мелани говори, съвсем, ама съвсем обърква нещата.

Но Паркс е войник. Знае да си затваря устата и да изпълнява каквото му е заповядано. Всъщност, в последното е направо експерт. А и разбира отлично какво прави Колдуел. По всичко изглежда, че децата — предполага се, деца от семейства на скитници, които са били ухапани и заразени — притежаваха някакъв частичен имунитет срещу патогена на гладните. Разбира се, бяха си човекоядци. Реагираха на миризмата на жива плът по същия начин, по който и обикновените гладни, и това си беше сигурен знак, че не са истински деца, мамка им. Но по някаква причина светлинката вътре в главите им не беше угаснала — поне не напълно. На свобода живееха като животни, но веднъж прибрани, много бързо се приспособяваха към човешка среда и скоро вече ходеха и говореха, подсвиркваха си и пееха, и познаваха числата и прочее.

Без да ще, човек се замисляше за татковците и майките им. Ако целите семейства са били нападани и нахапани заедно, то с възрастните явно се е случило същото, което се случва с всеки, ухапан от гладен. Превърнали са се в безмозъчни чудовища.