Майк Кэри - Момиченцето с всички дарби

— Вижте — казва той. — Опитвам се да ви помогна. Наистина.

— Да ми помогнете?

— Точно така. Прекарал съм много години в теренна работа. Оцелял съм след повече акции за лов и прочистване на гладни, отколкото който и да било друг тук. И не беше шега работа, по най-трудните места съм бил. В градовете.

— Е, и?

Паркс свива силно рамене, мълчи няколко секунди, сякаш е достигнал границата на речниковия си запас — това се струва на Жустиню напълно вероятно.

— Ами разбирам си от работата — казвай най-сетне. — Познавам гладните. Ако не им схванеш логиката, дълго няма да оцелееш вън от оградата. Веднъж ще заобиколиш безнаказано някое правило, ама следващия път то ще те убие.

Жустиню демонстративно изписва на лицето си пълно безразличие. Някак си разбира, че то ще го нарани много повече, отколкото и най-бесният изблик на гняв. Видимото раздразнение на сержанта я насърчава да заеме още по-непоколебимата поза на студено презрение.

— Аз не съм вън от оградата.

— Не, но се занимавате с гладни. Имате си работа с тях всеки ден. Но сте свалили гарда. Мамка му, вие докоснахте онова нещо с ръка! Пипнахте го… — Думите не му достигат.

— Да — съгласява се Жустиню. — Пипнах го. Шокиращо, нали?

— Просто глупаво. — Паркс тръсва глава, сякаш да прогони дразнеща муха. — Мис Жустиню… Хелън… Правилата не са измислени без причина. Ако гледате на тях сериозно, те ще ви спасят живота. От вашите собствени майчински инстинкти, ако не от друго.

Жустиню не си прави труд да му отговори. Само го пронизва с поглед.

— Окей — казва Паркс. — Значи ще се наложи да взема нещата в свои ръце.

— Какво ще се наложи?

— Това е моя отговорност.

— Във ваши ръце?

— Сигурността на базата е моя…

— Искате да вдигнете ръка срещу мен ли, сержант?

— И с пръст няма да ви пипна — отвръща той гневно. — Но, когато се налага, мога да поддържам шибания ред!

И тогава Жустиню го прочита по лицето му. Разбира, че той има предвид нещо конкретно. Нещо, което е още прясно в ума му.

— Какво сте направили? — пита тя властно.

— Нищо.

— Какво сте направили?

— Нищо, което да ви засяга.

Сержантът още не си е довършил изречението, когато тя вече се отдалечава от него; не е трудно да спре да слуша думите му. Това са просто думи в края на краищата.

Когато наближава блока с класната стая, Жустиню вече тича.

Времето тече много по-бавно, когато нямаш какво да правиш и когато дори не можеш да мръднеш.

Краката и лявата ръка на Мелани, останали завързани за инвалидната количка, са болезнено схванати, но те се схванаха доста отдавна, вече и самата болка е заглъхнала, сякаш тялото й е решило да не си дава труд повече да я осведомява как се чувства, така че дори и агонията в мускулите вече не разсейва момиченцето.

Тя седи и мисли как се разгневи Сержантът и какво ли означава това. Може да означава много неща, но при всички положения причината за гнева му винаги е една и съща — Сержантът се разсърди, когато Мелани заговори за мис Жустиню — когато каза, че мис Жустиню я обича.

Мелани знае какво е ревността. Тя ревнува по малко всеки път, когато мис Жустиню говори с някое друго момиченце или момченце в класа. Иска цялото време на мис Жустиню само за себе си и съзнанието, че това не може да стане, й причинява лека болка и кара сърцето й да се свива и да тупти силно в гърдите.

Но от самата мисъл, че Сержантът може да изпитва ревност, на Мелани й се завива свят. Ако той ревнува, значи властта му си има граници и самата Мелани стои на една от тези граници и го наблюдава отстрани.

Мисълта я крепи за кратко. Но часовете се нижат и никой не идва, и макар Мелани да умее да чака, без да прави нищо, времето я притиска все по-силно. Опитва се да си разказва истории, но те се разпадат в ума й. Задава си сама системи от уравнения, които решава, но това е твърде лесно, когато сам съчиняваш задачите. Още дори не си се замислил както трябва, а вече почти си стигнал до отговора. Мелани е уморена, но насилствената поза на тялото й на количката не й позволява да се отпусне и да си почине.

А после, след много, много време, момиченцето чува как в ключалката се превърта ключ, резетата се дърпат. Тежката стоманена врата издрънчава. Стъпки тичат по цимента сред надигащия се шепот на ехото наоколо. Сержантът ли е? Дали е дошъл да я къса парче по парче?

Някой отключва и вратата на килията й, блъска я и я отваря.

На прага се изправя мис Жустиню.

— Всичко е наред — казва тя. — Тук съм, Мелани. При теб съм.