Майк Кэри - Момиченцето с всички дарби

Колдуел свива рамене.

— Е, „всяко едно отношение“ трябва да включва и първичните им рефлекси. Никой, който изпада в хищнически бяс при мириса на човешка плът, не се вписва изцяло в описанието „нормално човешко същество“, не мислиш ли?

— Много добре разбираш какво искам да кажа.

— Да, разбирам. Но разбирам и че грешиш. — Колдуел нито за момент не повишава глас, не проявява ни най-малка следа от гняв, нетърпение или раздразнение. Прилича на учителка, изобличаваща липсата на логика у недорасъл ученик, за да може той да се коригира и да се поправи в бъдеще. — Субектите не са хора; те са гладни. Високо функционални гладни. Фактът, че могат да говорят, улеснява пораждането на съчувствие към тях, но и ги прави значително по-опасни от животинската версия на гладните, с която най-често се сблъскваме. Риск е дори да ги държим тук, в периметъра — това е и причината базата да се намира така далеч от Бийкън. Но информацията, която се надяваме да съберем, оправдава този риск. Оправдава всичко.

Жустиню се изсмива — грубо и грозно спазматично изхъркване, което й причинява болка, когато се откъсва от гърлото й. Следващите думи трябва да бъдат казани. Всяко друго развитие на разговора е невъзможно.

— Карълайн, ти наряза две деца на парчета. Без упойка.

— Субектите не реагират на упойка. Липидната фракция на мозъчните им клетки е толкова малка, че алвеоларната концентрация така и никога не успява да премине границата, отвъд която започва да действа. Факт, който сам по себе си поставя под съмнение онтологичния статус на субектите.

— Ти извършваш дисекция на деца! — отговаря Жустиню. — Господи, ти си нещо като злата вещица в приказките! Знам, че си имаш система. Преди последните две си нарязала още седем, нали? Преди аз да дойда. Преди да ме докараш тук насила. Спряла си, защото изследванията не са показали нищо ново. Не си открила нищо, което да не ти е било известно отпреди. Но сега по някаква причина пренебрегваш този факт и почваш пак. Така че, да, пратих молба до Бийкън през главата ти, защото все пак се надявам в тая йерархия да е останал поне един човек със здрав разум.

Жустиню си дава сметка за собствения си глас, за това, че е твърде висок и писклив. Препъва се и млъква, в очакване да чуе, че е уволнена. Какво облекчение! Всичко това ще свърши. Опита се да направи всичко по силите си, провали се и сега ще я пратят вкъщи. Нещата тук ще бъдат проблем на някого другиго. Разбира се, ако имаше начин, тя би спасила децата, но често не можеш да спасиш хората от света такъв, какъвто е. Бездруго не съществува място, където би могла да ги отведе.

— Искам да ти покажа нещо — казва Колдуел.

Жустиню не намира какво да отговори. Със зловещо усещане за пълна откъснатост от ситуацията, тя гледа как Колдуел отива до другия край на лабораторията и се връща със стъклен аквариум в ръце — един от онези, в които прави посевки за изследване. Културата в него е стара, растежът й явно е поддържан от години. Аквариумът е с размери четирийсет на двайсет и пет на двайсет сантиметра и вътрешността му е изцяло запълнена с плътна маса от фини тъмносиви влакна. „Прилича на зловреден захарен памук“, мисли Жустиню. Невъзможно е да се определи какъв е бил изначалният субстрат; напълно се е изгубил под израслата от него отровна пяна.

— Това цялото е един организъм — изтъква Колдуел с гордост и дори с някаква перверзна обич в гласа. — И ние вече знаем какъв тип организъм е. Най-сетне го установихме.

— Струва ми се очевидно какъв е — отвръща Жустиню.

Ако Колдуел долавя сарказма, с нищо не показва той да я засяга.

— О, отдавна знаем, че е гъба — съгласява се. — Отначало се смяташе, че патогенът в гладните трябва да е вирус или бактерия. Скоростта на развитие на заразата в тялото, както и многобройните вектори на инфекцията сякаш сочеха в тази посока. Но имаше и доста доказателства в полза на хипотезата за гъбичната природа на феномена. Ако Сривът не беше настъпил толкова бързо, организмът щеше да бъде изолиран в рамките на няколко дни. Но поради стечението на обстоятелствата… се наложи да поизчакаме. В първоначалния хаос беше изгубено много. Всички тестове, извършвани върху първите жертви, бяха скоропостижно прекратени, когато тези жертви нападнаха, надвиха и изядоха лекарите и учените, които ги изследваха. Експоненциалното разпространение на болестта гарантираше, че същият сценарий би се разиграл отново и отново при всеки следващ опит. И, разбира се, мъжете и жените, които можеха да ни кажат най-много, бяха винаги — поради естеството на работата си — най-пряко изложени на инфекцията.