Майк Кэри - Момиченцето с всички дарби

Подпира се на ръкохватките на инвалидната количка и рязко я блъска назад в стената. Лицето му, цялото алено и изкривено, е съвсем близо до Мелани.

— Парче по парче ще те късам, шибана малка гадино! — казва й задавено.

Хората му гледат отстрани с тревожни лица. Сякаш смятат, че трябва да направят нещо, но не знаят какво. Един от тях се обажда:

— Сержант Паркс… — но после млъква.

Сержантът се изправя и отстъпва назад, а след това прави някакъв жест, сякаш свива рамене, но не докрай.

— Тук сме готови — казва.

— Тя още е вързана — казва един от хората му.

— Жалко — отвръща Сержантът. Отваря широко вратата на килията и зачаква, като гледа последователно ту единия, ту другия от хората си, докато те се отказват, оставят Мелани както си е и излизат вън.

— Приятни сънища, хлапе — казва Сержантът. Затръшва вратата зад гърба си и Мелани чува как резетата се плъзват по местата си.

Едно.

Две.

Три.

— Тревожа се за обективността ти — казва доктор Колдуел на Хелън Жустиню.

Жустиню не отговаря, но изразът на лицето й ясно казва: Моля?!

— Има конкретна причина, поради която изследваме субектите — продължава Колдуел. — Предвид недостатъчната подкрепа, която получаваме, човек трудно може да прецени фактите, но всъщност програмата е от изключителна важност.

Жустиню все така мълчи и Колдуел явно чувства нужда да запълни вакуума. Дори да го препълни.

— Без преувеличение може да се каже, че самото ни оцеляване като биологичен вид навярно зависи от това да успеем да установим защо при тези деца заразата се е развила по такъв различен начин в сравнение с нормалното си развитие при останалите деветдесет и девет точка девет девет девет процента от инфектираните субекти. Нашето оцеляване, Хелън. Това е залогът. Някаква надежда за бъдещето. Някакъв изход от тази каша.

В лабораторията са — зловещата работилница на Колдуел, която Жустиню рядко посещава. Тук е, само защото Колдуел я повика днес. Базата и самата мисия може и да са под юрисдикцията на военните, но Колдуел е пряк шеф на Жустиню и когато я повика, учителката трябва да се яви, където са й наредили. Трябва да напусне класната стая и да отиде в залата за изтезания.

Мозъци в буркани. Приготвени посевки, при които ясно разпознаваеми човешки крайници и органи са обрасли с издути облаци от сив влакнест мицел. Длан и ръка — детски, разбира се — одрани и дисектирани, плътта е отгърната и забодена настрани, късчета жълта пластмаса са вкарани вътре, за да разделят мускулните влакна и да откриват вътрешната структура за изследване. Помещението е претрупано и клаустрофобично, щорите винаги са спуснати, за да може външният свят да е максимално далеч. Светлината — чисто бяла, безмилостно силна — идва от флуоресцентни тръби, наредени успоредно по тавана.

Колдуел приготвя микроскопски препарати върху предметни стъкла, като със скалпел отделя тънки вертикални сечения тъкан от нещо, което прилича на човешки език.

Жустиню не трепва. Старае се да огледа внимателно всичко, защото самата тя и тази лаборатория са част от един и същи процес. Смята, че ако се преструва, че не вижда нещата тук, това ще я отведе далеч отвъд една определена точка, от която няма връщане, ще я запрати отвъд границата на лицемерието, право в черната дупка на пълния солипсизъм.

Боже опази, може дори да я превърне в копие на Карълайн Колдуел.

Преди, в първите дни след онова, което впоследствие беше наречено Срива, Колдуел за малко не попадна в първите редици на великия мозъчния тръст, заел се със задачата „да спасим света“. Двайсет-трийсет учени, тайна мисия, секретно правителствено обучение — най-апетитната задача в един бързо смаляващ се свят. Мнозина бяха призвани, но малцина бяха избрани. Колдуел почти беше изчакала реда си на опашката, когато вратите зад гърба на избраните се затръшнаха под носа й. Дали днес, толкова години по-късно, още я болеше от това? Дали точно тази болка не я беше подлудила?

Беше толкова отдавна, че Жустиню вече не помнеше повечето подробности. Три години след първата вълна на заразата оказалите се в състояние на свободно падане общества от развития свят удариха онова, което сметнаха за дъното. Броят на заразените във Великобритания сякаш се беше стабилизирал и започна обсъждане на стотици различни стратегически инициативи. Бийкън щеше да открие лек, да върне изгубените градове, да възстанови така желаното статукво.

В тази странна фалшива зора на спасението бяха конструирани две мобилни лаборатории. Създаването им не започна от нулата — нямаше достатъчно време. Вместо това за целта бързо и елегантно бяха пригодени две превозни средства, собственост на лондонския Природонаучен музей.