Майк Кэри - Момиченцето с всички дарби

Първият разрез е в основата на окципиталната кост — намества най-тънкия си трион в процепа, подготвен от доктор Селкирк, вмъква го през обелените настрани слоеве плът, между бучиците и пъпчиците на оголените мускули.

Удължава разреза и в двете посоки, като внимава линията да е съвсем хоризонтална и да следва плътно най-широката част на черепа. Важно е да си осигури достатъчно пространство за работа, за да не смачка мозъка или да не остави някое парченце вътре, когато го извади от костната кутия. Продължава нататък, трионът се мярка и проблясва напред-назад като лък на цигулка, минава през париеталната и темпоралната кост, поддържа правата линия, докато стига най-сетне до надочните дъги.

В този момент правата линия престава да е от значение. Вместо това трябва да се изпише едно X; доктор Колдуел прокарва триона от горе вляво към долу вдясно, после обратно — от долу вляво към горе вдясно, правейки два малко по-дълбоки разреза, които се пресичат в точката между очите на субекта.

Очите се местят и трепкат в бързи серии, фокусират се и се разфокусират, отново и отново.

Субектът е мъртъв, но патогенът, който контролира нервната му система, дори не е усетил загубата на ясното съзнание. Той все още знае какво иска, все още е капитан на потъващия кораб.

Доктор Колдуел задълбочава диагоналните разрези в лицевата част на черепа, защото синусите на субекта правят костта тук двойно по-дебела.

После оставя триона и взема отвертката — част от комплекта, който преди повече от трийсет години баща й получи като подарък от „Рийдърс Дайджест“ задето се абонира за някои от изданията им.

Следващият етап от операцията е деликатен и труден. Доктор Колдуел подпъхва лекичко върха на отвертката под ръбчето на разрезите, разтваря ги, докъдето може, като се старае никога да не пъха инструмента твърде дълбоко, за да не нарани мозъка отдолу.

Субектът въздъхва, макар че вече не изпитва нужда от кислород.

— Още малко — казва доктор Колдуел и миг по-късно се усеща пълна глупачка. Това не е разговор, нито пък споделено преживяване от какъвто и да било тип.

Вижда как доктор Селкирк я наблюдава с леко напрегнато изражение. Раздразнена, доктор Колдуел щраква с пръсти и сочи, за да накара доктор Селкирк да й подаде отново триона.

Сега започва серия от безкрайно малки стъпчици към целта — доктор Колдуел натиска леко с отвертката под ръба на разреза, за да провери къде ще го усети да поддава; на местата, където има съпротива, довършва с триона, и така, постепенно, повдига и отделя горната част на черепа като едно цяло капаче.

Това е най-трудната част от работата, а ето, че е свършена.

Отстранява изрязаното парче кост, рязва краниалните нерви и кръвоносните съдове със скалпел номер десет, освобождава мозъка и нежно го повдига отпред назад. Открива гръбначния мозък и прерязва и него.

Все още не вади мозъка от черепа. Тъканта е освободена, доктор Колдуел подава скалпела на доктор Селкирк и взема от ръката й чифт клещички секач, с които много внимателно отстранява всички остри костни ръбчета, които стърчат от мястото на направения в черепа разрез. Много лесно тези ръбчета оставят дълбоки драскотини по мозъка, когато човек се опита да го извади нагоре и навън през импровизирания отвор, а ако органът бъде повреден така, става безполезен и може направо да се изхвърли.

После вече доктор Колдуел изважда мозъка; повдига го с две ръце отдолу, държи го само с върховете на пръстите и го измъква полека през отвора така, че той дори не докосва ръбчетата.

След това безкрайно внимателно го поставя върху лабораторната маса.

Субект номер двайсет и две, наречен Лиъм — ако изобщо човек приема идеята да се дават имена на тези неща — продължава да се взира в нея, очите му се местят и следят движенията й. Това не означава, че субектът е жив. Доктор Колдуел споделя мнението, че моментът на смъртта е моментът, в който патогенът преминава кръвно-мозъчната бариера. След това съществото, макар че има пулс (десет до двайсет удара в минута), макар че говори и може дори да бъде наречено с момчешко или момичешко име, вече не е гостоприемникът. Вече е самият паразит.

А паразитът, чиито нужди и тропизъм са коренно различни от човешките нужди и инстинкти, е усърден и старателен домакин. Той продължава да управлява голям брой системи и връзки в организма, независимо от мозъка, в това число и проследяването с очи как същият този мозък бива нарязан на тънки тъканни проби и поставен между предметни стъкла.