Майк Кэри - Момиченцето с всички дарби

— Да извадя ли останалата част от гръбначния мозък? — пита доктор Селкирк.

Говори с онзи предпазлив, умолителен тон, който доктор Колдуел презира. Прилича на просякиня на улицата, молеща не за пари или храна, а за милост. Само не ме карайте да правя нищо гадно или трудно.

Доктор Колдуел приготвя гилотината и дори не поглежда към асистентката си.

— Ами да — отвръща. — Давай.

Държи се безцеремонно, дори невъзпитано, защото тази именно част от процедурата накърнява най-силно професионалната й гордост. Ако някога нещо я накара да размаха юмрук към пустите небеса, то причината ще бъде точно тази. Беше чела как са се изработвали микроскопски препарати от мозъчна тъкан в доброто старо време преди Срива. Тогава имало апарат, наречен автоматичен ултрамикротом, чието диамантено острие можело да се калибрира така, че да реже от мозъчната тъкан съвършени сечения с дебелина едва ли не до неврона. Плюс-минус трийсет хиляди вертикални сечения на милиметър.

Най-доброто, което гилотината на доктор Колдуел можеше да постигне, без да размаже и намачка крехките структури, които тя искаше да види под микроскопа, беше горе-долу десет сечения на милиметър.

О, само някой да споменеше Робърт Едуардс пред доктор Колдуел! Или Елизабет Блекбърн, или Гюнтер Блобел или Каръл Грайдер, или когото и да било друг от специалистите по клетъчна биология, получавали някога Нобелова награда!

Обикновено в такива случаи доктор Колдуел казваше: „Бас ловя, че той (или тя) е разполагал с автоматичен ултрамикротом. Както и с електронен трансмисионен микроскоп TEAM 0.5, със съответната система за наблюдение на живи клетки и с армия от студенти, асистенти и лаборанти, които да поемат тъпата рутинна работа по обработката на пробите, за да оставят на нобеловия лауреат достатъчно свобода да валсира на лунна светлина с шибаното си вдъхновение“.

Доктор Колдуел се опитва да спаси света и се чувства така, сякаш носи плетени ръкавички с един пръст върху хирургическите си ръкавици. Един-единствен път беше получила шанс да си свърши работата както трябва и със стил. Но тогава всичко пропадна, така че, ето ти на, сега се беше оказала завряна тука. Сама, но с ясно съзнание, оставена на собствените си сили. Доктор Колдуел продължаваше борбата.

Селкирк изскимтява от ужас и стряска доктор Колдуел, изваждайки я от безплодната й унесеност.

— Гръбначният стълб е прекъснат, докторе. При дванайсетия прешлен.

— Изхвърли го — измърморва доктор Колдуел. Дори не се опитва да скрие презрението си.

Изминават сто и седемнайсет дни от деня, в който Марша и Лиъм бяха отведени и не се върнаха повече.

Мелани продължава да мисли за това и да се тревожи, но все още не е питала мис Жустиню — нито пък когото и да било другиго — какво се е случило с тях. Престраши се само да попита мистър Уитакър какво означават „две малки патенца“. Спомня си, че доктор Колдуел каза тези думи онзи ден, когато двете деца изчезнаха.

Мистър Уитакър е в един от онези си неопределени дни, когато носи бутилката в час — бутилката, пълна догоре с лекарството, което отначало му помага, а после го разболява още повече. Мелани е наблюдавала този странен и леко притеснителен процес достатъчно много пъти, че да може да предвиди развитието му. Мистър Уитакър влиза в час нервен и раздразнителен, решен да вижда грешки и вина във всичко, което децата правят или казват.

После пие от лекарството, то плъзва из него като мастило в пода (мис Жустиню веднъж им показа как изглежда това). Тялото му се отпуска, тиковете и потреперването изчезват. Умът му също се отпуска и за известно време той става мил и търпелив с всички. Ако спираше да пие в този момент, всичко щеше да е чудесно, но той продължава и нещата тръгват на обратно. Не че мистър Уитакър става отново кисел, не. Сега той се превръща в нещо по-лошо, в нещо направо ужасно, за което Мелани няма име. Сякаш целият се потапя в някакво пълно нещастие, но едновременно и се мъчи да се свие и да се дръпне от самия себе си, все едно дълбоко в него има нещо изключително гадно и той не желае да го докосва. Понякога мистър Уитакър плаче и казва, че съжалява — казва го не на децата, а на някого, когото го няма в стаята и чието име все се променя.

Тъй като познава добре този цикъл, Мелани прави така, че въпросът й да съвпадне с експанзивната фаза. Какви може да са тези две малки патенца, пита тя господин Уитакър, малките патенца, които доктор Колдуел спомена? И защо ги спомена точно тогава, в деня, в който отведе Марша и Лиъм?