Майк Кэри - Момиченцето с всички дарби

Паркс е потресен от ужаса на извършеното. Мелани гали ръката му и го успокоява:

— Ето затова не исках да ви кажа — допълва. — Знаех си, че ще се натъжите.

— Но… — Паркс поклаща глава.

Колкото и да е трудно на Мелани да му обясни, толкова по-трудно за него е да разбере. Момиченцето вижда, че вече му е трудно и да оформя думите. Ophiocordyceps унищожава онези части от мозъка, които не му трябват, и оставя на сержанта все по-малко и по-малко, с което да мисли. Най-сетне Паркс успява:

— Защо?

— Заради войната — обяснява му Мелани. — И заради децата.

Децата като нея — второто поколение. Няма лек за гладната чума, но в края на краищата чумата се е превърнала в лек за самата себе си. Ужасна, ужасна загуба са всичките онези хора, които са се заразили с нея първи, но техните деца вече не са болни: те са онези, които ще живеят, ще пораснат, ще имат свои деца и ще създадат свой, нов свят.

— Но само ако вие им позволите да пораснат — завършва Мелани. — Ако продължите да ги стреляте, да ги режете на парчета и да ги заключвате, няма да остане никой, който да създаде новия свят. Вашите хора и скитниците ще продължавате да се избивате едни други, ще продължавате да убивате и гладните, където и да ги срещнете, и в края на краищата, светът ще остане празен. Така, както постъпихме, е по-добре. Всички живи едновременно ще се превърнат в гладни, което означава, че ще умрат, и това е много, много тъжно. Но децата ще пораснат и няма да бъдат като предишните хора, но няма да бъдат и гладни. Ще бъдат различни. Като мен и като останалите деца от класа. Ще бъдат следващите хора. И ще направят така, че всичко пак да е наред.

Мелани не знае колко от думите й е чул сержантът. Движенията му се променят. Лицето му се отпуска, от време на време се гърчи от тикове, ръцете му подскачат рязко като ръце на лошо анимирана кукла. Той промърморва няколко пъти „Добре“ и Мелани смята, че това навярно значи, че я разбира. Че приема казаното. А може и да значи, че просто си спомня, че тя му говори и казва „Добре“, за да я увери, че още я слуша.

— Тя беше руса — изрича внезапно Паркс.

— Какво?

— Мари. Беше… руса. Като теб. Ако с нея имахме дете, то…

Маха с ръце, описвайки смисъл, който му се изплъзва. След секунда застива напълно неподвижен, докато птичка не пропява сред къщите и звукът не го кара да се изправи като свещ и да завърти глава наляво и надясно, за да определи източника на звука. Челюстта му започва да се отваря и затваря, рефлексът на глада се включва, внезапен и непобедим.

Мелани натиска спусъка. Кухият куршум влиза в главата на сержанта и не излиза повече.

Хелън Жустиню идва в съзнание и се чувства като човек, върнал се у дома след стокилометров преход. Буди се изтощително бавно. Вижда познати неща, мисли си, че почти се е добрала до съзнанието, но после отново се отнася, губи се, трябва пак да гази из собствените си разбити мисли — да преживява събитията от миналата нощ за сто и първи път.

Най-сетне осъзнава къде се намира. Вътре в Роузи е, седи на гофрирания метален под до средната врата в локва от собственото си повръщано.

Бори се да се изправи на крака, като междувременно повръща отново. Обикаля помещенията на Роузи, търси Паркс и Колдуел, и Мелани. Намира само един от тримата. Тялото на лекарката, вкочанено и изстинало, лежи на пода на лабораторията, свито на посмъртен въпросителен знак. По лицето й има малко засъхнала кръв от някаква нова рана, но изглежда не това я е убило. Но пък нали Паркс каза, че бездруго умирала от отравяне на кръвта заради инфектираните рани на ръцете.

На един от работните плотове стои детска глава, горната част от черепа й е отстранена. До главата има купа, пълна с парчета кост и кървави късове плът, както и чифт захвърлени хирургически ръкавици, засъхнали и спечени.

Няма следа нито от Мелани, нито от Паркс.

Жустиню надниква вън през прозореца и вижда, че вали сняг. Сив сняг. Малки люспички, подобни по-скоро на прашинки, падат безспир от небето.

А когато осъзнава какво всъщност вижда, заплаква.

Минават часове. Слънцето се изкачва нагоре в небето. На Жустиню й се струва, че светлината му е малко приглушена, сякаш сивите семена образуват пелена високо горе във въздуха.

Мелани се връща към Роузи, полека крачи сред нежните сиви вихрушки на края на света. Маха на Жустиню през прозореца и сочи вратата. Ще влезе.

Въздушният люк се активира много бавно, докато Мелани старателно напръсква покритото си с дезинфектант тяло с течен фунгицид.