Майк Кэри - Момиченцето с всички дарби

— Живо! — вика сержантът на Жустиню. Сочи й. — Надолу. Насам и надолу. Намери прозорец!

Жустиню вече се спуска по керемидите надолу към улука, разперила широко ръце, дращейки с крака, за да се удържи да не падне. Паркс я следва на ръце и колене, обърнат с гръб към външния ръб на покрива, готов да гръмне всяко нещо, което помръдне над главата му. Но нищо не помръдва.

— Паркс — обажда се Жустиню изпод него. — Насам.

Намерила е прозорец, който не е отворен, а просто липсва, с все дограмата. Трябва само да се смъкнат, да увиснат от покрива, подпрени на лакти, и да стъпят на перваза. После за секунди се шмугват обратно в къщата.

Вече всяка секунда е важна. Трябва да стигнат до улицата преди децата. Да наберат колкото е възможно повече преднина. Препъват се в мрака, в търсене на стълбище.

И тогава се включва радиостанцията. Паркс не спира — не смее — но в крачка я откача от колана си и се обажда.

— Паркс слуша.

— Чух изстрели — отвръща Мелани. — Добре ли сте?

— Не.

Жустиню го сграбчва за рамото и го дръпва настрани. Намерила е стълби. Двамата потъват в мрак, черен като в рог, препъват се, залитат, почти падат. Сержантът трябва да спре и да извади фенерчето от раницата, но ако го включи, сигурно ще привлече децата.

— Някакви гладни деца ни откриха — казва задъхано на момиченцето. — Въоръжени са до зъби. Същите са като тебе, само че ти си по-сговорчива. По петите ни са.

— Къде сте? — пита Мелани. — Където ви оставих ли?

— По-нататък. В края на същата улица.

— Идвам да ви взема.

Добри новини.

— Побързай — предлага сержантът.

Разбират, че са стигнали приземния етаж, защото вратата на къщата към улицата зее отворена. Насочват се право към нея, но в следващия момент под лунната светлина на прага пред тях се изпречва силует. Висок метър и двайсет, с нож във всяка ръка, готов за сеч.

Паркс стреля и слабата фигурка се скрива. Последният куршум или може би предпоследният. Сержантът залита и спира. Жустиню се блъска в гърба му. Обръщат се кръгом и се втурват към задната част на къщата.

Минават от една мухлясала пещера в друга. Предназначението на стаите не може да се познае, а и Паркс пет пари не дава за това. Просто търси задната врата. Намира я, отваря я с ритник и двамата изхвърчат — точно както се е надявал — в оградена със зид задна градина, подивяла от двайсет години.

Двамата се гмурват във високите колкото човешки бой бурени, като оставят кожа и парцали по шипове и клонки. Боен вой зад тях им подсказва, че дивите деца не са изпуснали следата и приближават. На ум Паркс им пожелава успех. Повечето деца са чисто голи, изложени на дългите по пет сантиметра шипове и тръни, които най-близо до земята са най-гъсти.

Хвърля поглед през рамо. Вратата, през която излязоха, вече се губи в мастиления мрак, но около нея все пак се вижда смътно движение. Паркс стреля зад гърба си. Писък. Стреля още веднъж и край — дулото прещраква, пистолетът е празен. Дали има още някой пълнител на колана? Дали да спре и да презареди в тъмното, при положение че тия мърльовци почти са ги докопали?

Стигат зида.

— Давай! Давай! — крещи сержантът. Повдига Жустиню и я качва горе, после сам скача нагоре, не се справя, скача пак. Улавя се за ръба на третия опит и учителката го хваща за яката на ризата и го изтегля при себе си.

Нещо го удря в рамото. Нещо друго удря зида до ръката му и се разхвърчават парчета тухла. Жустиню изохква тежко от болка и изчезва от стената, съборена като мишена на стрелбище.

Паркс се плъзва и скача след нея на напукания, задушен от прорасли плевели асфалт на някакъв паркинг. До тях са останките на джип без гуми, приличен на коленичил осъден, очакващ куршума в тила, последния смъртоносен удар.

Жустиню лежи и не помръдва. Паркс предпазливо опипва челото й и дърпа ръката си мокра. Кръв.

Младата жена не е от лекичките, но Паркс успя да я преметне през рамо. Не може да я задържи там с една ръка обаче, така че трябва да реши ще се бие ли, или ще бяга.

Побягва. Веднага си дава сметка, че това е грешка. Пет-шест ниски слабички фигурки спринтират иззад ъгъла на къщата, насочват се към него, без изобщо да забавят ход. Други изпълзяват бързо-бързо горе на зида и скачат на асфалта зад гърба му.

Паркс побягва в единствената посока, в която пътят е чист: на открито, където ще бъде като мишена за камъните от прашките. Като по даден сигнал, децата отново започват да го обстрелват. Друг камък го улучва, ниско долу в гърба, сякаш някой го промушва в бъбреците. Паркс залита, едва успява да се задържи прав.