Майк Кэри - Момиченцето с всички дарби

За другите деца, които гледат отдалеч, сигурно изглежда така, сякаш лицето на момчето избухва в пламъци. Ракетата засяда в орбитата на окото му и свети като парченце от слънцето, паднало на земята. От нея се лее пушек, отначало се издига право нагоре, после се пречупва в неравна спирала, когато коленете на момчето поддават и то се сгъва назад. Изпуска бухалката и притиска длани до лицето си.

Мелани взема бухалката и го довършва.

Докато приключи, всички останали деца вече са избягали.

Мелани води, а сержант Паркс върви след нея, преметнал мис Жустиню през лявото си рамо. Дясната му ръка виси надолу и се поклаща леко в ритъм с крачките му. Явно сержантът не може да я мърда.

Мис Жустиню е в безсъзнание, но със сигурност още диша. А и по нея няма следи от ухапване.

Децата малко по малко пак събират кураж. Не смеят да нападнат отново, но от тъмното току изсвистяват метнати камъни и изтрополяват в краката на Мелани. Тя продължава да крачи равномерно и сержант Паркс следва примера й. „Ако побегнем — мисли Мелани, — децата ще се втурнат да ни преследват. И отново ще трябва да се бием.“

Най-сетне завиват край последния ъгъл и пред очите им изниква Роузи. Мелани леко забързва крачка, за да може да стигне първа и да отвори вратата. Сержант Паркс се олюлява на самия праг и рухва на колене. С помощта на Мелани оставя мис Жустиню на пода. Изтощен е, но момиченцето още не може да му позволи да почива.

— Съжалявам, Сержант — казва и затваря с ритник вратата. — Има още нещо, което трябва да свършите.

Сержант Паркс махва с лявата си ръка към дълбоката неравна рана на рамото си. Лицето му е бяло, а очите му са започнали леко да кървясват в ъгълчетата.

— Трябва… да се махна оттук — казва запъхтяно. — Аз…

— Огнепръскачките, Сержант — настойчиво го прекъсва Мелани. — Казахте на мис Жустиню, че тук има огнепръскачки. Къде са?

Отначало Паркс май не разбира какво иска от него момиченцето. Диша тежко и я гледа право в очите.

— Стената? — досеща се. — Гъбното… нещо?

— Да.

Сержантът се изправя с усилие на крака и залита към оръжейния отсек.

— Трябва да включиш генератора — казва на Мелани.

— Вече го направих, още преди да дойда да ви взема.

Сержантът прокарва длан през лицето си. Гласът му е само шепот.

— Добре. Добре. — Сочи й две лостчета. — Запалител. Подаване на горивото. Щракваш запалителя, махаш капачката на втория лост, захранваш с гориво. После стреляш. Пламъкът ще гори, докато не пуснеш втория лост.

Мелани застава на стрелковата платформа. Достига лостовете, но не е достатъчно висока, за да допре чело до визьора, нито да надникне през бронираното стъкло по-нагоре. Сержантът разбира, че сама няма да успее да се справи.

— Добре — повтаря, напълно съсипан от болка и изтощение.

Момиченцето слиза, той се покатерва на нейното място, залита и малко остава да падне от платформата. С една ръка стрелбата с огнепръскачката се оказва много по-трудна, отколкото я беше описал. Мелани му помага, като натиска захранването с гориво, докато Паркс насочва дулото на оръжието.

Стрелковата кула се управлява от сервомотори, които следват движението на дулото, така че поне тази част от задачата не създава проблеми. Сержантът се прицелва в мътносивата маса на мицелната гора, макар че е невъзможно да я пропусне, тъй като тя се е простряла през половината хоризонт.

— Има ли значение къде? — пита той момиченцето. Гласът му е бавен и хлъзгав, такъв, какъвто ставаше понякога гласът на мистър Уитакър.

— Не. Където и да е — отвръща Мелани.

— Дете, тук има километри и километри от това чудо. Пламъкът няма да… достигне много навътре. Няма да достигне отсрещната страна. Не можем да си проправим път така.

— Не е нужно — отвръща Мелани. — Пожарът сам ще се разпространи.

— Мамка му, дано. — Паркс се обляга на оръжието, за да се прицели и натиска спусъка. Огнени потоци блясват на фона на небето, отначало хоризонтални, после падат надолу и прорязват сивата маса като двайсетметров меч.

Влакната, които се оказват директно на пътя на огъня, просто изчезват. Отстрани обаче пожарът лумва и плъзва навсякъде. Разпространява се толкова бързо, че човешкият поглед не може да го проследи. Гъбната маса е суха като прахан. Сякаш иска да гори. Дори от това разстояние, сред светлината на яростните пламъци се очертават отчетливо силуетите на най-близките стъбла, треперещи неистово в сърцето на пожара, вилнеещ като див звяр сред мицелната гора. Тъй като съдържат повече влага от влакната, стъблата тлеят и хвърлят искри по-дълго, след това също лумват и се превръщат от сенки в ослепително ярки огнени езици.