Майк Кэри - Момиченцето с всички дарби

Минава минута и Мелани докосва ръката на сержанта.

— Това трябва да е достатъчно — казва му.

Той благодарно отпуска ръка от спусъка. Огненият меч на секундата се скрива обратно в дулото на огнепръскачката.

Сержантът слиза от платформата. Коленете му се подгъват.

— Трябва да ме пуснеш вън — мърмори. — Опасен съм. Аз… Сякаш шибаната ми глава ще се пръсне. За бога, дете, отвори вратата.

Явно не е в състояние да намери вратата сам. Обръща се насам, после нататък, мигайки с кървясалите си очи и кривейки лице срещу светлината. Мелани го хваща за здравата лява ръка и го повежда през вътрешната врата.

Мис Жустиню е седнала и май не ги забелязва, когато я подминават. В краката й има локва повръщано, а главата й виси между коленете.

Мелани спира, за да я целуне нежно по косата.

— Ще се върна — казва. — Аз ще се грижа за вас.

Мис Жустиню не отговаря.

Дланта на сержанта е на дръжката на външната врата, но Мелани слага своята длан върху неговата, леко, мъчейки се да не го нарани, но и да не му позволи да дръпне и да отвори вратата.

— Трябва да почакаме — обяснява му.

После активира въздушния люк, следвайки инструкциите на стената до панела за управление. Сержант Паркс я наблюдава озадачено. Лампичка светва от червено в зелено и чак тогава детето отваря външната врата.

Двамата пристъпват навън в мъгла толкова фина, сякаш някой е хвърлил дантела върху целия свят. Вкусът на въздуха е същият като обикновено, само дето нещо малко скърца между зъбите. Мелани облизва устни, за да ги почисти от полепналия прашец и вижда, че и Паркс прави същото.

— Може ли да поседна някъде? — пита сержантът. Примигва непрекъснато, червена сълза се е стекла от ъгълчето на окото му.

Мелани намира черна пластмасова кофа и я обръща с дъното нагоре. Слага сержант Паркс да седне на нея. Самата тя сяда до него на земята.

— Какво сторихме? — Гласът на сержанта е дрезгав, той трескаво се оглежда наоколо, сякаш е изгубил нещо, но не може да си спомни какво. — Какво сторихме, дете?

— Изгорихме сивото нещо. Изгорихме го цялото.

— Така — отвръща Паркс. — А… Хелън…?

— Спасихте я — уверява го Мелани. — Внесохте я вътре и сега тя е в безопасност. Нито е ухапана, нито нищо. Вие я спасихте, Сержант.

— Хубаво — отвръща Паркс. После дълго мълчи. — Слушай — казва най-сетне. — Би ли могла… Слушай сега, дете. Ще ми направиш ли една услуга?

— Каква? — пита Мелани.

Сержантът вади пистолета си от кобура. Трябва да се пресегне с лявата си ръка вдясно от тялото си, за да го достигне. Изхвърля празния пълнител и опипва дълго колана си, докато намира нов, пълен, и го щраква на място. Показва на Мелани къде да си сложи пръстите и как да свали предпазителя. Зарежда един патрон в цевта.

— Бих искал… — казва Паркс. После пак замълчава.

— Какво бихте искали? — пита Мелани. Държи грамадния пистолет с малките си ръчички и всъщност много добре знае какво иска сержантът. Но той трябва сам да го каже, за да е сигурна тя, че не греши.

— Виждал съм достатъчно от тях и знам… Не искам с мен да става така — отвръща сержантът. — Искам да кажа… — Преглъща шумно. — Не искам да свърша като тях. Без да се обиждаш.

— Не се обиждам, Сержант.

— Не мога да стрелям с лявата ръка. Прости ми. Знам, че искам много.

— Няма нищо.

— Ако можех да стрелям с лявата ръка…

— Не се тревожете, Сержант. Аз ще го направя. Няма да ви оставя, докато всичко не свърши.

Двамата седят рамо до рамо, докато не изгрява зората, небето просветлява толкова постепенно, че човек не може да каже къде свършва нощта и къде започва денят.

— Изгорихме го, а? — обажда се Сержантът.

— Да.

Той въздъхва.

— Глупости — простенва. — Това във въздуха… е гъбата, нали? Какво сторихме, дете? Кажи ми. Или ще ти взема пистолета и ще те приспя набързо.

Мелани се съгласява. Не искаше да тревожи сержанта сега, когато той умира, но и не иска да го лъже, след като изрично пожелава да чуе истината.

— Има едни плодове — казва и му посочва напред, където част от мицела още тлее. — Ето там. Плодове, пълни със семена. Доктор Колдуел каза, че това е зрялата форма на гъбата и че тези плодове трябва да се отворят и да пръснат семената си по вятъра. Но плодовете са много жилави и не могат да се отворят от само себе си. Доктор Колдуел каза, че им трябва нещо, което да ги накара да се разпукат. Нарича го „външен фактор“. И аз си спомних, че дърветата в амазонската джунгла имат нужда от голям пожар, за да хвърлят семената си. Преди имах картинка с тях на стената на килията ми в базата.