Майк Кэри - Момиченцето с всички дарби

А после лицето наистина се хвърля срещу сержанта, реагирайки на светлината с внезапна убийствена ярост. Нещо изсвистява точно пред лицето на Паркс — блясва под лъча на фенерчето и удря ръба на капака с остро издрънчаване.

Паркс се дърпа назад, но не се свива пред непремерения замах и ясно вижда какво става зад гърба на нападателя му. Деца, момченца и момиченца, прегазват сновящите гладни, свалят ги на земята и ги обезвреждат бързо с най-разнообразни оръжия.

Но не за това са дошли. Просто си разчистват терена. Не са попаднали в тази къща случайно. Интересува ги таванът и онова, което се крие там. Тъмните им очи се стрелкат нагоре, кръстосвайки погледи с Паркс.

Той затваря рязко капака. Жустиню се е размърдва, но той бързо я вдига на крака.

— Трябва да се махаме — казва й. — Веднага. Обличай се.

— Защо? — пита Жустиню. — Какво…?

Не си довършва изречението, защото чува звуците отдолу. Може би на секундата се сеща кой ги издава. А може би просто преценява, че означават опасност и не е толкова глупава, че да задава въпроси, чиито отговори ще им изядат времето за бягство.

Капакът не се заключва, но Паркс успява да прекатури металния бойлер отгоре му. Точно навреме: ръчички вече надигат капака, когато бойлерът се стоварва отгоре им. Писък отдолу показва на сержанта, че който и да се е покатерил да бута, никак не е останал доволен, че са го съборили обратно така брутално.

След секунди капакът отново кънти и тропа: гладните деца са съсредоточили цялата си сила върху него. Паркс няма представа как успяват да го достигнат. Вероятно се катерят едно върху друго или върху натрупаните тела на току-що избитите гладни? Няма значение. Със сигурност са твърде силни и изпълнени с решимост, така че бойлерът едва ли ще ги задържи дълго.

Сержантът се качва на масата и подава глава през мансардния прозорец, който Жустиню е оставила отворен. На покрива няма никого. Паркс промушва рамене през прозореца и се издърпва на керемидите. Жустиню вече лази след него; той й протяга ръка, но тя няма нужда от помощ.

Наклонените надолу керемиди са сухи, но пак са страшно хлъзгави. Двамата се изкатерват до върха на покрива, разперили ръце и крака като жаби, плътно притиснати до коварната повърхност.

Най-горе вече е по-лесно. По най-горните керемиди, образуващи гръбначния ръб на покрива, са подредени тухли, образуващи тясна пътечка, така че учителката и сержантът могат да се изправят на нея и да се препъват напред, едва пазещи равновесие, подобно на пияни въжеиграчи, подпирайки се от време на време на комините и на тръбите на отоплението.

Паркс иска да стигнат до края и да види дали няма да намери там друг прозорец, през който да се прехвърлят обратно в къщата. На половината път обаче силен шум и остри писъци зад гърба им го предупреждават, че не са сами. Паркс се обръща да погледне. Дребни кльощави фигурки, ясно изрязани силуети под лунната светлина, се изсипват на покрива от прозореца на стаята, която с Жустиню току-що са напуснали. Не се опитват да стигнат до върха. Запълзяват странично, пресичат покрива по диагонал, насочват се право към бегълците, използвайки най-краткия път да се доберат до плячката си.

Паркс изчаква да стигнат следващия комин, след това вади пистолета. Стреля два пъти по най-близките деца. Първият изстрел е директно попадение. Детето отхвърча назад, катурва се, смъква се по керемидите и изчезва зад стрехата. Вторият изстрел не улучва, но децата се пръскат в паника и още едно пада.

Останалите бързо се оттеглят. Но не достатъчно бързо. Паркс има време да свали още няколко.

— Не ги убивай! — изкрещява Жустиню. — Недей, Паркс! Виж, че бягат!

Всъщност децата не бягат, просто сменят тактиката. Но Паркс не си дава труд да спори. По-добре да пести куршумите, защото ще им трябват, когато успеят да слязат отново на земята.

Ако успеят да слязат отново на земята.

Нещо удря тухлите на комина точно до главата на сержанта и едно камъче го одрасква по бузата. Прикрити зад комини и фронтони, гладните деца стрелят с нещо като прашки, но хвърлени с десетократната сила на гладната ръка, камъните удрят като куршуми. Друг камък изсвирва във въздуха толкова близо, че Паркс усеща полъха и ясно чува звука: сякаш до ухото му пропява комар.

Край! Достатъчно.

Сержантът сваля пушката от рамото си и изстрелва два широки откоса. Под първия от комините се разхвърчават тухли и принуждават гладните деца пак да се изпокрият. Вторият натрошава керемидите под краката им, парчетата се хлъзват надолу, оставяйки опасна яма. На малките ще им бъде проблем да се прехвърлят през тази част от покрива, ако изобщо решат да се пробват.