Майк Кэри - Момиченцето с всички дарби

— От едно момченце — прекъсва я Мелани. — Убили сте го и сте му отрязали главата.

— Да, така е. И неговият мозък се оказа много по-различен от мозъка на обикновен гладен. С апаратурата, с която разполагах в базата, едва ли не единственото, което можех да постигна, е да регистрирам наличието на паразита. С това… — кимва към микротома, центрофугата, електронния микроскоп — можах да разгледам отделните неврони и начините, по които гъбичните клетки си взаимодействат с тях. Момченцето тук и мъжът в хосписа са толкова различни, че буквално не могат да бъдат сравнявани. Гъбата съвършено разрушава мозъка на гладните от първо поколение. Прегазва ги като влак. При акумулирането си веществата, които патогенът секретира — невротрансмитерите, които насилствено задействат или неутрализират дадено поведение — причиняват колосални вреди. А и гъбата изтегля от мозъка всички хранителни вещества. Полека-лека мозъкът бива изсмукан, докато остане напълно кух. При второто поколение гладни — такива като теб — гъбата се разпределя из мозъка равномерно. Тя е плътно преплетена с дендритите на гостоприемниковите неврони. На някои места дори ги заменя. Но не се храни от мозъка. Получава хранителни вещества само от онова, което гостоприемникът яде. Превръща се от паразит в пълноценен симбионт.

— Мис Жустиню каза, че моята майка е мъртва — протестира Мелани. Упорства, сякаш фактът, че Хелън Жустиню е изрекла лъжа, няма място в света.

— Ами ние така смятахме — отвръща Колдуел. — Смятахме, че родителите ви са скитници или други оцелели, които така и не са стигнали до Бийкън, че и вие, и те сте били ухапани и заразени по едно и също време. Нямахме наблюдаван прецедент на съешаване на гладни. Още по-малко на гладни, които раждат в естествена среда и бебетата след това някак си оцеляват. Вие трябва да сте много по-жилави и самостоятелни от обикновените човешки новородени. Може би сте се хранели с плътта на майките си, докато станете достатъчно силни, за да…

— Недейте! — остро я прекъсва Мелани. — Недейте да говорите такива неща.

Но сега на доктор Колдуел са й останали единствено думите и тя не може да се спре. Говори за наблюденията си, за теорията си, за успеха си (в установяването на жизнения цикъл на патогена), за провала си (не съществува имунитет, нито ваксина, не съществува лек). Разказва на Мелани къде е прибрала предметните стъкла с пробите и й заръчва на кого да ги предаде, когато стигнат в Бийкън.

Когато на доктор Колдуел й става твърде трудно да говори, момиченцето идва при нея и сяда в краката й. Все още държи скалпела, но вече не заплашва, не настоява за нищо. Просто слуша. И доктор Колдуел й е благодарна за това, защото добре знае какво означава тежката летаргия, в която тялото й постепенно изпада.

Сепсисният процес навлиза в крайната си фаза. Не ще живее достатъчно дълго, за да запише наблюденията си, нито да удиви последните останали научни умове в ариергарда на обреченото човечество със спектакъла на собствената си гениалност и глупост. Има си само Мелани. Мелани е пратеникът, дар от провидението в последния час на Карълайн Колдуел, пратеникът, който ще отнесе завоюваните трофеи обратно у дома.

Лоша нощ.

На тавана няма нищо друго, освен една маса и металният бойлер, бил преди част от отоплението на къщата. Всяко движение кара голите дъски силно да скърцат, така че през повечето време Жустиню и сержант Паркс стоят неподвижни.

Първите гости пристигат може би час след като Мелани свали стълбата. Няколко минути, след като им се обади по радиостанцията от пущинаците на Хакни. Жустиню чува как гладните се препъват и дращят из стаята отдолу, как сноват безпокойно напред-назад. Източникът на миризмата, химическата цел, която следват, се намира над главите им, но те не могат да се качат и да се докопат до нея. Могат само да шарят безредно, движени от въздушните потоци, от случайните промени в интензивността на химическия катализатор на глада.

Жустиню все се надява, че ще си тръгнат или поне ще спрат да мърдат, но тук не е Стивънидж — ситуацията е друга. В „Дом Уейнрайт“ гладните бяха привлечени от звуците и от движението на живите. Когато тези сигнали спряха, съществата също спряха в очакване гъбата в мозъците им да им даде други заповеди. Тук заповедите постъпваха безспир, държейки ги в непрекъснато, неуморно движение.

Отначало Паркс току отваря капака на пода, за да ги нагледа, насочвайки лъча на фенерчето в мрака надолу, осветявайки изопнатите сиви лица, обърнати нагоре с широко отворени млечни очи и ноздри, разширени и кръгли като тунели. При всеки поглед гледката е все същата, така че в крайна сметка сержантът се отказва.