Майк Кэри - Момиченцето с всички дарби

На работния й стол пред микроскопа седи Мелани и чете бележките й. Вдига очи.

— Здравейте, доктор Колдуел — поздравява любезно.

Колдуел замръзва на прага. Първата й мисъл е: Дали е сама, или и другите са с нея? Втората: Какво мога да използвам като оръжие? Резервоарът с фосген е все така прикрепен към въздушния люк. Колдуел е все още облечена със защитния костюм, така че газът не е опасен за нея. Ако може да стигне до него…

— Ако мръднете — със същия възпитан и премерен тон казва детето, — ще ви спра. Ще ви спра и ако вземете в ръка пистолет или нещо остро, или ако се опитате да избягате, или ако се опитате пак да ме затворите в клетка. Или ако сторите нещо друго, което реша, че е опасно за мен.

— Ти… ти ли си била? — пита Колдуел. — По радиото?

Мелани кимва към радиостанцията, която лежи пред нея на работния плот.

— Пробвах всички честоти. Доста време мина, преди да отговорите.

— А после… после…

— Легнах под вратата. Прескочихте ме. Щом излязохте от камиона, аз влязох.

Колдуел сваля шлема си и го оставя много внимателно върху плота. На два метра се извисява четвъртитият силует на микротома: сам по себе си една забележително усъвършенствана гилотина. Ако може да прилъже Мелани да се доближи до него и я събори на пластината за рязане, всичко ще свърши за миг.

Мелани се смръщва и поклаща глава, сякаш доловила намеренията й.

— Не искам да ви хапя, доктор Колдуел, но пък имам ето това — и момиченцето показва на лекарката, че държи скалпел. Един от онези, с които Колдуел работи върху уловения екземпляр и които все още не беше имала време да дезинфекцира. — Много добре знаете колко съм бърза.

Колдуел мисли.

— Ти си добро момиченце, Мелани — пробва се. — Не смятам, че действително ще ме нараниш.

— Вие ме вързахте за масата и се опитахте да ме нарежете на парчета — напомня й Мелани. — Преди това нарязахте Марша и Лиъм. Сигурно сте нарязали още много деца. Единствената причина, поради която не ви нараних досега, е, че това никак нямаше да хареса на мис Жустиню и на Сержант Паркс. Но в момента те не са тук. А дори и да бяха, вече не смятам, че биха имали нещо против да ви нараня.

Виж, на това Колдуел е склонна да повярва.

— Какво искаш от мен? — пита. По безпокойството, което Мелани излъчва, е ясно, че тя иска нещо, че има нещо на ум.

— Истината — отвръща момиченцето.

— Истината за кое?

— За всичко. Истината за мен и за другите деца. За това защо сме различни.

— Мога ли да сваля костюма? — протака Колдуел.

Мелани кимва утвърдително.

— Той се сваля във въздушния люк — продължава Колдуел.

— Тогава ще си стоите с него — отвръща Мелани.

Колдуел се отказва от идеята да се добере до фосгена. Сяда на един от лабораторните столове. И когато сяда, истински си дава сметка колко е изтощена. Само силата на волята й и вродената й кръвожадност са я движили досега. Всеки момент ще се пречупи, твърде слаба е да се съпротивлява на тормоза на това чудовищно дете. За да се справи, трябва да събере сили и да подбере правилния момент.

Очаква Мелани да продължи да я разпитва, но момиченцето отново се зачита в бележките: наблюденията, които Колдуел е надраскала по време на изследването на двете мозъчни проби и на спорангия. Детето чете за спорангия и за момент написаното сякаш я заинтригува и тя цяла се надвесва над надписаните диаграми, начертани от Колдуеловата ръка.

— Какво е „външен фактор“? — пита.

— Това е всяко външно за самия спорангий събитие фактор, което ще активира освобождаването на спорите или ще предразположи тялото на спорангия към този процес — студено отвръща лекарката. Използвала е същия тон, за да поставя на място сержант Паркс, но детето не се впечатлява.

— Значи, нещо отвън? — перифразира. — Нещо вън от топчето, което ще накара семената да излязат от него?

— Точно така — кисело отвръща Колдуел.

— Като в амазонската джунгла.

— Моля?

— В амазонската джунгла има дървета, които хвърлят семената си само след горски пожар. Секвоята и черният бор също правят така.

— Нима? — треперливо отвръща Колдуел. В интерес на истината, примерът е отличен.

— Да. — Мелани оставя бележките. Погледнала е всяка страница само по веднъж и спира да прелиства, когато стига до последната. — Мис Мейлър ми каза. Още в базата.

Приковава погледа на Колдуел с немигащите си, ясносини очи.

— Аз защо съм различна? — пита.

— Поясни въпроса — промърморва лекарката.

— Повечето гладни приличат повече на животни, отколкото на хора. Не могат да мислят, нито да говорят. Аз мога. Защо има два вида гладни?