Майк Кэри - Момиченцето с всички дарби

— До после! — тихо им казва момиченцето. Откача радиото от колана си и го размахва нагоре, за да им покаже, че не е забравила за него. Ще могат да си говорят, дори и ако се отдалечи.

Мис Жустиню прошепва нещо в отговор. „Довиждане“ или „Успех!“, или нещо такова. Момиченцето вече тича леко надолу по стъпалата, босите й крачета стъпват безшумно по изгнилия, мухлясал мокет.

Вън Мелани си избира наслуки една точка за начало и поема покрай ръба на сивата маса. Отначало крачи, но тъй като цяла е изпълнена с чувство на безпокойство и неотложност, скоро започва да подтичва, докато най-сетне хуква с пълна сила. Тича дълго, като се отклонява при преграда, заобикаля, а после намира стената отново.

Тича сякаш безкрайно. Повърхността на сивото не е напълно гладка: има много вдлъбнатини и изпъкналости, пухкавата тъкан се раздува в тесните улички и хлътва на откритите места, които не предлагат достатъчно опора на нишките и те няма около какво да се увиват. Но никъде няма и следа от пробив и никъде стената не е толкова тънка, че Мелани да може да види какво има от другата й страна.

След като тича повече от час, спира. Не за да си почине — би могла да тича още доста, преди да се умори — а за да се чуе със сержант Паркс и мис Жустиню.

Натиска изпъкналото върху радиото и казва „здравейте“. Дълго време радиото само пращи, но после долита гласът на сержант Паркс:

— Как се справяш?

— Тръгнах на изток — обяснява му Мелани. — Доста далеч съм. Сивото продължава ли, продължава. Няма край.

— И през цялото време си вървяла?

— Тичах.

— Къде си? Виждаш ли табели по улиците?

Мелани не вижда, но повървява до следващото кръстовище.

— Нордчърч Роуд — казва. — Лондън Бъроу, Хакни.

Чуха тежкото дишане на сержант Паркс.

— И стената продължава чак дотам?

— Много по-натам продължава. Продължава докъдето ми стига погледът. А аз виждам много надалеч, дори в тъмното. — Мелани не се хвали; това е просто е факт, който сержант Паркс трябва да знае.

— Добре. Благодаря ти, дете. Връщай се. Ако ти се прииска да огледаш как са нещата и в западна посока, ще ти бъда благодарен. Но не се хаби излишно. Прибери се при нас, ако си уморена.

— Добре съм — отвръща Мелани. — Край.

Връща се по стъпките си и продължава в противоположната посока, но там положението е съвсем същото. Ако искат да заобиколят стената, ще трябва да изминат много дълъг път както на изток, така и на запад, и изобщо не е ясно откъде ще могат отново да поемат на юг.

Най-сетне Мелани застава точно срещу стената; на няколко километра от Роузи. Тук стената е дебела както навсякъде, но ъгълът на наклона й е малко по-различен. Грамаден широк сноп сива пяна се е надвесил над детето, така че Мелани вижда смътната лунна светлина да прозира през него. Бялото й сияние сякаш излъчва насърчение, кураж, обещание. Ако тръгне под снопа, би могла да влезе в сивото и да стигне отсрещната му страна, преди луната да се скрие.

Мис Жустиню каза, че е опасно, но Мелани не вижда защо да е опасно, пък и не се бои от това сиво нещо. Прави крачка напред, после втора. Сивите влакна стигат до глезените й, после — до коленете, но не оказват никаква съпротива. Само малко я гъделичкат, докато гази през тях, разделяйки ги настрани с приглушено шушнене.

Луната я следва: сякаш прожектор, под чиято светлина всичко се открива пред взора на Мелани. Сивите нишки започват да стават все по-гъсти. Момиченцето подминава различни неща: кофи за боклук, автомобили, пощенски кутии, живи плетове с портички в тях — всичките омотани в безброй пластове, превърнати в сиви гранитни паметници на самите себе си.

Петдесет метра по-навътре Мелани вижда първите паднали тела. Забавя крачка и спира, смаяна от гледката. Гладните са паднали насред уличното платно или седят свлечени до стените на сградите — точно като телата, които видяха на влизане в Лондон. Но тези тук са много, много повече! От разцепените им черепи, като стволове на дървета, са поникнали сиви стъбла, дебели по петнайсетина сантиметра. Стъблата растат и се издигат право нагоре на немислима височина, а сивите влакна бликат от тях и падат надолу в безкрайно изобилие. Където стъблата са близо едно до друго, нишките са се свързали помежду си, подобно на милион сплетени една в друга паяжини. Свободните пък са се увили около всяко нещо, което им се е изпречило на пътя, а ако не е имало около какво да се увият, просто са се натрупали лека-полека направо на земята. Там, където влакната докосват пръст, са изникнали още стъбла, само че много по-тънки и по-ниски от стъблата, израсли направо от телата на гладните.