Майк Кэри - Момиченцето с всички дарби

Когато взема манерката, учителката веднага усеща, че е почти празна. Връща я на сержанта.

— Не съм жадна — излъгва.

— Глупости — вика Паркс. — Пий и да не ти пука, Хелън. Ей сега ще ида да огледам тия къщи наоколо. Да проверя, може нещо да е изостанало по забравени кофи или канавки. Каквото Бог дал.

— Смяташ ли, че ще е дал нещо?

— Ми той това прави, дава.

Жустиню пресушава манерката, пуска я в скута на сержанта и немощно се свлича до него. Вдига очи към притъмняващото небе. Слънцето ще залезе след половин час, а Паркс със сигурност лъже за това, че някъде може да е останала вода. Дори и да е останала, със сигурност е пълна с всякакви гадости и зарази.

Мелани сяда по турски срещу двамата.

— И сега какво? — пита Жустиню.

Паркс прави неопределен жест.

— Предлагам да поизчакаме още малко, после си избираме една къща от тия наоколо. Обезопасяваме я, доколкото ни е по силите, преди да е мръкнало съвсем. Трябва да опитаме да се барикадираме по някакъв начин, защото сега оставяме много ясна следа и от миризма, и от телесна топлина. Гладните ще ни намерят дълго преди да съмне.

Жустиню се разкъсва между отчаянието и давещата я ярост. Избира яростта, защото се бои, че отчаянието може да я парализира завинаги.

— Само да ми падне тая кучка — мърмори. — Ще я смачкам от бой и ще я наслагам по предметни стъкла да я разгледам!

А после по рефлекс веднага добавя:

— Извинявай, Мелани.

— Няма нищо — отвръща Мелани. — И аз не харесвам доктор Колдуел.

Когато слънцето докосва хоризонта, тримата най-сетне се насилват да се надигнат. Лампите в лабораторията вече светят и светлината се процежда през жалузите така, че прозорците изглеждат като нарисувани върху Роузи с флуоресцентна боя.

Останалата част от света е тъмна и става все по-тъмна.

Паркс рязко се обръща към Мелани, сякаш досега е събирал кураж за въпроса си:

— Спи ли ти се, дете? — пита.

Мелани поклаща отрицателно глава.

— А страх ли те е?

Момиченцето помисля малко, но пак поклаща глава: не.

— Не ме е страх за мен — обяснява. — Гладните няма да ме пипнат. Страх ме е за мис Жустиню.

— Значи може би ще ми направиш една услуга. — Паркс посочва към сивата маса. — Не смятам, че имаме някакъв шанс да преминем през тая гадост. Не знам дали може да ни зарази, но съм твърдо убеден, че ще се задушим, ако вдишаме достатъчно от нея.

— Тогава какво? — пита Мелани.

— Тогава бих искал да разбера дали има откъде да я заобиколим. Може би ти ще идеш да провериш, когато аз и Жустиню си намерим къде да се окопаем. Утре ще ни е много по-лесно, ако знаем накъде да тръгнем.

— Добре, мога да се справя — отвръща Мелани.

Жустиню не е никак доволна от предложението, но разбира, че е разумно. Мелани спокойно ще оцелее вън в тъмното. Тя и Паркс определено не биха могли.

— Сигурна ли си? — пита все пак тя детето.

Мелани е напълно сигурна.

Не само че е сигурна, а направо гори от желание да отиде, защото е неспокойна и тъжна, след всичко, което стана днес. Киърън умря — умря заради нейната история, нейната лъжа, която така го е уплашила и прогонила. А после доктор Колдуел замина с камиона и остави мис Жустиню без подслон за през нощта. А после намериха малкото телце, тяло на детенце, по-малко и от Мелани, но с отрязана глава.

Мелани смята, че сигурно доктор Колдуел му е отрязала главата, защото това е нещо, което доктор Колдуел спокойно би направила. Под тъгата си Мелани напипва чист, нажежен до бяло гняв. Доктор Колдуел трябва да бъде накарана да престане да прави така! Някой трябва да даде на доктор Колдуел урок.

Дивите деца са същите като Мелани, само дето никога не са имали занятия в клас с мис Жустиню. Никой не ги е научил как да мислят за себе си, как да бъдат хора, но въпреки това те и сами са се учили. Вече са се научили как да бъдат семейство. А изведнъж доктор Колдуел идва и почва да ги убива, все едно са животни. Може и децата да са се опитали да я убият първи, но те не разбират, а доктор Колдуел разбира.

Тук яростта, изпълнила Мелани, става толкова силна, че заприличва на страшния глад в кутията. И откритието, че може да се чувства по този начин, изпълва момиченцето със страх.

Затова няма нищо против да отиде да изследва сивото нещо. Смята, че да се движи наоколо е много по-добре, отколкото да стои на едно място.

Мис Жустиню и сержант Паркс си намериха един таван най-горе на една триетажна викторианска къща на няколко преки от Роузи. От последната площадка до него води стълба, но когато двамата възрастни се качват, улавят горния й край, а Мелани улавя долния и с общи усилия успяват да я измъкнат от металните скоби, които я държат неподвижна. После Мелани я подхваща и я оставя полека на пода, като се старае да не вдига шум.