Майк Кэри - Момиченцето с всички дарби

Карълайн Колдуел открива онова, което очаква да открие. Нулевата хипотеза е разбита на пух и прах. Вече знае какво точно представляват тези деца, знае откъде са дошли, знае миналото и бъдещето им, знае причината за частичния им имунитет, знае и в каква степен (почти сто процента) нейните собствени усилия през последните седем години са били загуба на време.

За миг я залива пълно щастие. Ако беше умряла вчера, щеше да е умряла с отворени очи. Откритието оправдава всичко, без значение колко мрачно и окончателно е.

Някакъв звук я пробужда рязко от унеса и я изправя в миг на крака. Съвсем невинен звук — няколко прищраквания и прошумолявания — но пък долита някъде от вътрешността на Роузи!

Доктор Колдуел не е човек, склонен към свободен полет на въображението. Отлично знае, че вратите на Роузи са запечатани и всяко нещо, достатъчно силно да ги отвори, би предизвикало силен и продължителен шум, така че тя би го чула отдавна. Но все пак леко трепери, докато следва звука и търси източника му: излиза от лабораторията, минава през спалното и сяда на шофьорското място. Някаква част от конзолата за управление, разположена вдясно от волана, свети: от нея долита и звукът. Радиото. Доктор Колдуел се привежда напред и се вслушва.

Не се чува кой знае какво. Най-вече статичен шум, припукване и съсък, приливи и отливи на звук: хаос, сякаш някой се опитва да хване станция на стар транзистор. Но от мрака на ефира се оформят няколко ясни думи:

— … дни вън от Бийкън… видяхме вашия… идентифицирайте…

Гласът е кух, нечовешки, кънтящ и разкривен.

Лъч на електрическо фенерче рязко се плъзва отвън по предното стъкло и отново изчезва. Роузи е звукоизолирана, но Колдуел вижда движението. Само сянка, хвърлена за миг под мятащия се лъч на фенерчето. Някаква фигура пробягва бързо покрай левия хълбок на камиона.

— … една развалина… мисля, че няма никакви…

Колдуел тръгва бързо към средната врата. На половината път се сеща, че е по-добре да излезе през шофьорската врата. Спира и се обръща кръгом. От друга страна, механизмът на средната врата й е по-добре познат. Звуците от радиото се удавят в шушкане и замлъкват. Пронизана от внезапна тревога, Колдуел се втурва отново към пулта, включва се в честотата, от която беше долетял гласът и отговаря:

— Ало? — изкрещява. — Кой е там? Тук Карълайн Колдуел от база „Хотел Еко“ в район 6. Кой е там?

Бял шум.

Тя пробва поред всички честоти. Същият отговор.

Втурва се отново към средната врата, но когато стига, я обзема нерешителност. От вчера не се е мазала с деароматизатор, сама надушва собствената си пот. Ако отвори вратата, веднага ще докара гладните както при себе си, така и при евентуалните си спасители.

В шкафа до въздушния люк висят шест биозащитни костюма. Когато се подготвяше за експедицията, Колдуел премина обучение по употреба на костюмите и въпреки че сега й отнема десет минути да облече единия, го прави съвсем правилно. Миризмата й е напълно замаскирана, а телесната й топлина е поне временно прикрита.

Отваря външната врата, но не вижда нищо навън.

— Ехо? — провиква се.

Стъпва на улицата. Никой. Но лъчът от фенерчето сега е някъде зад Роузи и продължава да се движи, просветва наляво, после надясно.

— Ехо? — вика отново Колдуел.

Може би шлемът на костюма заглушава гласа й. С треперещи колене тръгва към задната част на камиона, кожата на врата й е настръхнала. Завива отзад. Лъчът на фенерчето блясва в очите й. Тя заговаря на онзи, който се крие зад него:

— Името ми е Карълайн Колдуел. Учен съм, на служба в база „Хотел Еко“ в район 6. Тук съм със…

Светлината се отмества от нея и Колдуел губи дар слово. Никой не държи фенерчето. Просто каишката му е закачена на една от металните лайстни на бронята на Роузи. Вятърът го движи, не нечия ръка.

Яростта от детинския номер отстъпва пред чистия ужас на осъзнаването на смисъла му. Това е капан. Засада. След като никой все още не я нападнал, явно целта е Роузи. Лекарката се обръща на пети и хуква обратно към вратата, очаквайки банда скитници или пък сержант Паркс също да изскочат от прикритието си (само че къде ли пък биха се скрили?) и също да се втурнат към лабораторията.

Нищо не помръдва. Колдуел влиза в камиона, затваря рязко вратата и активира заключването. После заключва и вътрешната врата на люка за по-сигурно.

Най-сетне спира да трепери. Никакъв звук, никакъв знак от нечие присъствие. В безопасност е. Който и да е бил отвън, си е отишъл и просто е оставил фенерчето. Може пък наистина да са били спасителен екип от Бийкън. Може гладните да са ги изяли. Колдуел няма представа, но каквото и да става, няма намерение повече да се отделя от Роузи. Няма да я подлъже нито сиреновата песен на гласа по радиото, нито каквито и да било живи хора отвън, нито никакви примамки, дори най-сладките. Влиза в лабораторията, като в крачка откопчава запечатващите ленти на защитния костюм.