Майк Кэри - Момиченцето с всички дарби

— Различни мозъчни структури — отвръща Колдуел.

Лекарката се бори със самата себе си. Част от нея иска да опази тайната, да не издава повече, отколкото е необходимо, да принуди Мелани да й вади думите с ченгел. Друга част отчаяно желае да сподели наученото. Колдуел копнее за аудитория от гении, от мъдреци — живи и мъртви. Разполага обаче само с едно дете, което не е нито живо, нито мъртво, а може би е едновременно и двете. Но така е устроен светът: не е каквото искаш, а каквото дойде.

— Гладните — подхваща Колдуел, — включително и ти, са заразени с гъба, наречена Ophiocordyceps. — Приема, че слушателят не разполага с никакви предварителни знания, защото нищо не подсказва какво е разбрала или не е разбрала Мелани от бележките. Затова лекарката започва с кратко описание на семейството на променящите поведението паразити — организми, които подлъгват нервната система на гостоприемника с фалшиви невротрансмитери, похищават живия му мозък и го карат да обслужва собствените им нужди, а не своите.

Мелани рядко я прекъсва с въпроси, но те винаги са на място. Тя е умно дете. Разбира се, че е умно.

— Но защо аз съм различна? — настоява тя отново. — Какво им е специалното на децата, които държахте в базата.

— Точно до това стигам — сопва се Колдуел. — Ти никога не си учила биология или органична химия. Трудно е да се обясняват тези неща с думи, които ти да разбереш.

— Обяснете ми го с думи, които вие разбирате — предлага Мелани със същия сприхав тон. — Ако ми е трудно, ще питам и ще ми повторите.

И така, Колдуел изнася лекцията си. Не пред Елизабет Блекбърн, Гюнтер Блобел или Каръл Грайдер, а пред едно десетгодишно момиченце. В известен смисъл, смиряващо преживяване. Но само в известен смисъл. Въпреки всичко, именно Колдуел е онази, която направи всички връзки и откри всичко, което трябваше да бъде открито. Тя беше онази, която влезе в джунглата и доведе един жив гладен патоген, та всички да го видят. Ophiocordyceps Caldwellia. Така щяха да го нарекат, сега и завинаги.

Небето вън вече бледнее, а доктор Колдуел говори ли, говори. От време на време Мелани я прекъсва с уместни и конкретни въпроси. Много възприемчива слушателка е, нищо че няма Нобелова награда.

— Към новозаразените — казва Колдуел — Ophiocordyceps е напълно безмилостен. Той разбива вратата, влиза с взлом, поглъща и поема управлението. А накрая превръща онова, което остане от гостоприемника, в торба тор, от която израства стъблото на плодника.

— Но ние сме грешали по отношение на продължителността на времевия период, необходим за пълното разпадане на заразения човешки субстрат. Гъбата атакува различни сектори на мозъка с различна скорост и сила. Изключва напълно мисленето от висок порядък. Подсилва чувството за глад и го задейства избирателно. Сгрешихме обаче като приехме, че всички пориви извън глада — тоест, всякакви типове поведение, които не обслужват нуждите на паразита — изчезват. Когато обаче видях онази жена на улицата в Стивънидж, а после и човека в болничното легло, вече разбрах, че това не е вярно. И двамата все още осъществяваха мисловни връзки — хаотични — пряко свързани с миналия им живот. Извършваха действия — бутането на количката, пеенето, разглеждането на стари снимки — нямащи абсолютно никакво отношение към добруването на паразита.

Колдуел вдига очи към Мелани. Устата й е неприятно пресъхнала, въпреки потта, която се лее по лицето й като река.

— Може ли чаша вода? — пита.

— Когато приключите — отвръща детето. — Още не.

Колдуел приема присъдата. По лицето на момиченцето не се чете нищо, което би могло да даде основания за преговори и убеждаване.

— И така — продължава тя с леко пресекващ глас, — тези примери ме накараха да се замисля. За теб и за другите деца. Навярно просто бяхме пропуснали очевидното обяснение на факта, че сте различни.

— Давайте по-нататък — казва момиченцето. Гласът й е равен, но очите й издават страха и вълнението й. Това носи известно задоволство на Колдуел: поне все още демонстрира известна власт над Мелани, въпреки че е изгубила физическия си контрол над нея.

— Осъзнах, че вие сте били родени инфектирани. Че родителите ви вече са били заразени, когато сте били заченати. Ние, учените, мислехме, че това е невъзможно — гладните нямат сексуален нагон. Но след като видях, че други пориви и емоции все пак са оцелели — майчинската любов и самотата — вече не ми се струваше толкова невъзможно. Имайки предвид това наблюдение, се върнах отново към цитологичните доказателства. Извадих късмет, че успях да се сдобия с нова, прясна проба от мозъчна тъкан…