Майк Кэри - Момиченцето с всички дарби

Паркс разчита отговора по лицето й.

— Добре — казва. — Да тръгваме.

Жустиню се вторачва в него с широко отворени очи.

— Че тя хвърчеше със сто и двайсет километра в час! — изръмжава, а устата й се изкривява от гняв. — Отиде си. Няма начин изобщо някога да я настигнем!

— Няма как да знаем, преди да опитаме — парира сержантът. — Искаш да легнеш тука, Хелън, и да умираш или искаш да се пробваш?

— Че и да се пробвам, пак ще си умра.

— Ами тогава умри изправена.

— Моля ви, мис Жустиню! — моли й се Мелани. — Хайде да повървим, поне мъничко. Като се стъмни, ще спрем и ще намерим къде да се скрием.

Но всъщност мисли, че трябва час по-скоро да се махнат от тези улици, където живеят и ловуват дивите гладни деца, които са същите като самата нея. Смята, че ще успее да защити мис Жустиню от обикновени гладни, но не и от момчето с боядисаното лице и от неговото племе.

Сержант Паркс протяга ръка. Мис Жустиню отначало просто се взира в нея, но сержантът остава така, докато учителката най-сетне поема ръката му. Оставя го да я издърпа и да я изправи на крака.

— Колко часа дневна светлина имаме? — пита Жустиню.

— Около два.

— Не можем да вървим в тъмното, Паркс. А Карълайн може. Има фарове.

Паркс приема забележката с рязко кимване.

— Ще вървим, докато стане твърде тъмно и спрем да виждаме. После се окопаваме някъде. Утре заран, ако следата още се надушва, продължаваме. Ако ли пък не, ще потърсим катран или креозот, или друга някаква гадост, с която да прикрием миризмата си — точно както правят скитниците — и продължаваме пеша на юг.

После се обръща към Мелани:

— Хайде, тичай напред, Ласи! — казва. — Прави там каквото правиш.

Мелани се поколебава.

— Мисля, че… — почва.

— Да? Казвай?

— Мисля, че тичам много по-бързо от вас, Сержант Паркс.

Паркс се засмива — късо, дрезгаво.

— Да, и аз мисля така — отвръща. — Ние двамата ще се постараем. Само не ни изпускай от поглед, окей? — После му идва по-добра идея и се обръща към Жустиню: — Нека да вземе едната радиостанция — казва й. — Ако я изгубим, да може да ни се обади.

Жустиню подава радиостанцията си на Мелани, а сержант Паркс й показва как да предава и да приема. Съвсем простичко е, но апаратът е изработен за някой с пръсти, доста по-дълги от тези на момиченцето. Мелани се упражнява, докато най-сетне му хваща цаката. После Паркс й показва как да закачи радиото на колана на розовите си джинси с еднорога, където го оставя да се чернее нелепо грамадно и буцесто.

Мис Жустиню се усмихна окуражително на момиченцето. Под усмивката Мелани вижда всичките страхове на учителката, вижда скръбта и изтощението й. Вижда колко близо е тя до това да се пречупи окончателно.

Затова отива при нея и я стисва в кратка, силна прегръдка.

— Всичко ще бъде наред — казва детето на учителката. — Няма да позволя никой да ви стори нищо лошо.

За пръв път се прегръщат така: Мелани да успокоява, вместо да бъде успокоявана. А после си спомня как веднъж мис Жустиню й обеща същото, макар че не може да се сети точно в кой момент се беше случило това. Пробожда я носталгия по онова време, когато и да е било то. Но Мелани знае, че човек не може да остане завинаги дете, колкото и да му се иска.

Затичва се и бавно набира скорост. Но все пак внимава двамата възрастни да могат да я следват. На всеки завой ги изчаква, докато ги види как тичат към нея, после хуква отново нататък. С радиостанция или не, няма намерение да остави двамата сами, не и след като нощта наближава. Момиченцето знае, че в нощта живеят много и ужасни неща.

Карълайн Колдуел слиза от Роузи през шофьорската врата. Към средната врата все още е прикрепен въздушният люк, в който е заклещен уловеният екземпляр.

Колдуел пристъпва двайсетина крачки напред. Бездруго по-нататък не може да отиде.

Дълго се взира в сивата стена. Навярно минават минути, макар че точно в момента няма особено доверие на чувството си за време. Ранената й уста пулсира болезнено в унисон с ударите на сърцето й, но нервната й система е заприличала на прелял карбуратор; двигателят не пали, обърканите нервни сигнали не се слепят в цялостно усещане за болка.

Колдуел отчита структурата на стената, височината й, широчината и дълбочината — последното само приблизително — и времевият интервал, който е бил необходим за формирането й. Отлично знае какво представлява феноменът пред очите й. Но това, че знае, няма никакво значение. Тя скоро ще умре, и то ще умре, спряна от това… нещо . От това предизвикателство, хвърлено от една изпълнена с презрение вселена мъчителка, позволила на човешките същества да се доберат с тежък труд до висшата форма на съзнанието, само за да може след това още по-болезнено да им покаже къде всъщност им е мястото.