Майк Кэри - Момиченцето с всички дарби

Лекарката изкрещява с пълно гърло: демонски вик на триумф и победа. Кръвта от разбитата й уста опръсква предното стъкло пред очите й.

Връща Роузи обратно в средата на платното и пак преглежда камерите. Никаква следа от гладните деца. Трябва да спре, за да огледа улова си и да се увери, че е още непокътнат. Но гладните, от които току-що се отърва, може още да са живи. Спомня си израза на лицето на боядисаното момче. Той ще я преследва, докато го държат краката.

Затова Колдуел продължава да кара, гледа да държи южна посока, минава през Камдън Таун. След това е Юстън, а зад него — реката. Улиците са все така пусти, но Колдуел е нащрек. Единайсет милиона души живееха преди в този град. Зад всичките слепи прозорци и затворени врати мнозина от тези единайсет милиона сигурно още се таят и чакат, пленени от заразата нейде между живота и смъртта.

Този път вече се сеща къде са спирачките, натиска ги и забавя камиона, уплашена от рева на двигателите, отекващ из този напълно пуст пейзаж. За миг й прилошава от усещането, че е последният човек, останал жив върху некротизиралото лице на земята. Но това може би няма никакво значение. Расата, построила мавзолеите, сред които сега минава Роузи, най-сетне е легнала в тях, мъртва, смълчана и примирена, легнала е, за да се разпадне на прах и да си отиде.

На кого ли пък ще липсваме?

Съзнанието й брутално се срива надолу, след като вълната на адреналина от лова на жертвата и бягството от враговете отминава. А и температурата. Колдуел затреперва, погледът й се мъти. Струва й се, че улицата напред се размива и се слива в грамадно общо сиво петно. Отказът на организма й е внезапен и мащабен. Ослепява ли? Не, не бива! Още не. Трябва й още един ден. Още поне няколко часа.

Колдуел настъпва спирачката и камионът се заковава на място с остър писък.

Ръцете й бавно застопоряват волана на фиксирана позиция.

Прокарва ръка по лицето си, разтрива очи с палец и показалец, за да проясни погледа си. Чувства очите си като нажежени топчета, забити в черепа й. Но когато отново ги отваря и се осмелява да погледне през предното стъкло, осъзнава, че с очите й всичко е наред.

Напряко през улицата пред нея наистина се издига сива стена, висока 10–15 метра. Чак след минута на смаяно благоговение, Колдуел проумява какво вижда.

Това е нейната Немезида, нейният зъл гений, нейният могъщ противник.

Това е Ophiocordyceps.

Мис Жустиню е бясна и затова Мелани полага всички усилия също да се вбеси, но й е трудно по ред причини. Все още е тъжна задето са убили Киърън, а това, че е тъжна, й пречи да се ядоса. А пък щом доктор Колдуел изчезна с все камиона, то това пък значи, че на Мелани няма да се налага да вижда нито доктор Колдуел, нито камиона, а пък тази мисъл я кара да иска да подскача и да размахва ръце от радост.

Затова, докато сержант Паркс използва всички лоши думи, които знае, а мис Жустиню седи на бордюра край платното с тъжно и замаяно лице, Мелани си мисли: Довиждане, доктор Колдуел. Карай напред, далеч, далеч и никога не се връщай!

Но после мис Жустиню казва:

— Това беше. Мъртви сме.

И това променя всичко. Вместо да мисли за това как се чувства, Мелани се замисля за това какво ще стане сега и изведнъж цялата изстива отвътре.

Защото мис Жустиню е права.

Нямат повече деароматизатор. Миризмата им вече е много силна и Мелани сама се учудва от това, че може да стои толкова близо до тях и да не й се иска да ги ухапе. Май някак си е свикнала. Някак си е станало така, че онази част от нея, която иска само да яде и да яде, и да яде, сега е затворена в малка кутия, която Мелани няма нужда да отваря, ако не иска.

Но това няма да помогне кой знае колко на мис Жустиню и на сержант Паркс. Те, с примамливата си миризма, трябва да продължат да вървят през този град и не след дълго ще се натъкнат на някой, който ще поиска да ги изяде.

— Трябва да тръгнем след камиона — казва Мелани. Вече е разбрала какъв е залогът и сега е напрегната и изпълнена с желание да бърза. — Трябва да се приберем обратно вътре.

Сержант Паркс й хвърля изпитателен поглед.

— Можеш ли да я намериш? — пита. — Както намери Галахър. Оставила ли е следа?

Мелани не се е замисляла за това досега, но като я питат, поема дълбоко въздух и веднага хваща следата. В нея се долавя малко от миризмата на доктор Колдуел, както и миризмата на един или повече гладни. Но най-вече следата се състои от химическата смрад на двигателите на Роузи. Мелани би могла да проследи този мирис и със затворени очи. И насън да я бутнеш, пак би могла да го проследи.