Гийом Мюссо - И след това…

Джефри опъна тирантите на панталона си.

— И тъй, какво е това важно нещо, което искаш да ми кажеш? — попита го той между два облака дим.

— Спомняте ли си за нашето дело… — започна Натан.

Джефри не скри раздразнението си.

— Ако си дошъл тук, за да се ровиш из тези стари разправии…

Натан не го остави да продължи. Бе взел решение да излее всичко, което му тежеше на сърцето.

— Аз подкупих онзи съдия — пресече го той. — Аз подкупих съдията Ливингстън. Пратих му доста тлъста сума с посредничеството на един от неговите помощници, за да реши делото в моя полза.

Джефри не трепна. Той бе изключително твърд човек, който зад любезността в обноските си имаше навика да прикрива и никога да не показва своите чувства.

Но днес Натан не го намираше чак толкова впечатляващ: изглеждаше уморен, около очите му изпъкваха тъмни кръгове и бръчки, а брадата му не бе оформена така съвършено, както друг път.

— Исках да си отмъстя, Джефри, да ви измъкна апартамента в „Сан Ремо“ заради начина, по който постъпихте с майка ми. Но това бе единственото средство, което имах на разположение, и с това опозорих професията си.

Уекслър поклати глава, по изражението на лицето му си личеше, че мисълта му тече с огромно напрежение, сетне отвори уста, но от нея не излезе никакъв звук.

Вместо това отиде до прозореца и втренчи поглед в близките заснежени хълмове.

Обърни се, Джефри. Чуй ме, моля те.

Застанал зад гърба му, Натан продължи своята тирада от упреци. Погребани прекалено за дълго, думите сега излизаха сами, без никакво усилие.

— Спомняте ли си, Джефри, когато бях на осем години и ме водехте за риба на езерото, как ми разказвахте за делата, които сте спечелили? Струва ми се, че именно тогава в мен се зароди желанието и аз да стана адвокат. Когато ходех на училище, то бе заради мен самия, разбира се, но в началото го правех най-вече за да спечеля вашето признание. Наивно си въобразявах, че ще ме приемете, че ще бъдете горд с мен. Не можете да си представите как копнеех да ме приемете.

Как бих искал да имам баща като теб…

Той замълча за малко. Джефри се обърна, за да посрещне гнева на своя бивш зет.

— Би трябвало да ме приемете! — отсичаше всяка дума Натан. — Аз ви дадох моите доказателства. Работил съм до посиняване, за да стигна дотам. Мислех, че знанията и заслугите са ценности, които вие уважавате. Но вместо това ме подтикнахте да омърся професията, да подкупя като най-долнопробен негодник един съдия…

— Аз те спасих — най-сетне го прекъсна Джефри.

— Какво казвате?

— През една част от моето следване учихме заедно със съдията Ливингстън. По време на процеса той дойде при мен и ме предупреди за опита да го подкупиш.

Натан се бе вкаменил.

— Какво?

Старият адвокат въздъхна дълбоко и се напрегна, ровейки се из паметта си.

— Ливингстън е истинска пачавра, но бе достатъчно предпазлив, за да не се хване на въдицата. Тогава реших да му дам двойно повече от сумата, която ти му беше предложил, за да не те докладва пред съдебните власти и да издаде присъда в твоя полза.

— Но защо, Джефри, защо?

Уекслър направи кратка пауза, преди да отговори, сетне призна с леко колебание в гласа.

— Заради Малори, разбира се, не исках да бъде замесена с теб в този скандал. И после също… заради теб. Това бе нещо, което ти дължах.

Натан смръщи вежди. Тъстът му отгатна въпросителната в очите му. С поглед, вперен в пространството, той започна да възкресява миналото.

— Онази вечер, онази фамозна вечер през лятото на 1977 година пих много. Това бяха много трудни за мен времена — както в семейния ми живот, така и в работата. Връщах се от Бостън, където Лиза ме бе помолила да мина през бижутера, за да прибера една гривна, чиято закопчалка бе поръчала да поправят. Преди да си тръгна, бях прекарал следобеда при една от моите асистентки, която бе и моя любовница. Разбира се, нищо не й бях обещавал: в онези времена и в нашата среда човек не се развеждаше, за да се ожени за секретарката си, но тя упражняваше върху мен, така да се каже, емоционален шантаж с надеждата, че ще напусна жена си. Спомням си, че на тръгване се спрях в хотелския бар да взема едно уиски. Да, но стана така, че изпих не една чаша, а четири или пет. Предполагам, че знаеш за моя проблем с пиенето…

Натан не разбра веднага.

— Как така?

— През този период пиех много — обясни Джефри. — Аз страдам от хроничен алкохолизъм.

Натан бе очаквал какво ли не, но не и признание от подобен род.