Гийом Мюссо - И след това…

— Но откога?

— Бях успял да спра в началото на осемдесетте, но след това на няколко пъти имах рецидиви. Опитах всичко: лечение, асоциации на алкохолиците… но никак не е лесно да ходиш на тези сбирки, да признаваш, че си наркоман и да обсъждаш толкова интимни неща пред съвършено непознати хора.

— Аз… не знаех — промълви Натан.

Бе ред на Джефри да бъде изненадан.

— Бях убеден, че Малори ти е казала за това.

За пръв път Натан видя емоция да блести в очите на своя тъст. Въпреки унижението, на което бе подложен, Джефри бе горд, че дъщеря му е съхранила неговата тайна толкова дълго, и то пред човек, когото обичаше.

Слушайки изповедта на Уекслър, Натан разбра, че е получил отговора на много въпроси, които си бе задавал навремето за трудността на Малори да се нагоди към живота.

Джефри продължи своя разказ:

— Когато пристигнах на Нантъкет, не намерих бижуто в себе си. Много по-късно секретарката ми призна, че го е откраднала, за да посее раздор в семейството ми. Но за момента изобщо не знаех какво се е случило с него. Изпаднах в пълна паника и на другата сутрин, когато жена ми ме попита какво е станало с гривната, не можах да измисля нищо друго, освен да й кажа, че съм я сложил в ковчежето за бижута. Ето как се стигна и до обвиненията към твоята майка. Не съм сигурен обаче дали жена ми само не се престори, че е повярвала на тази история, но така или иначе, това ни позволи да съхраним видимостта на отношенията ни.

Последва дълго мълчание, преди да добави едва чуто:

— Съжалявам, Натан, проявих се като истински страхливец.

Да, тук безспорно си прав.

Известно време Натан се чувстваше неспособен да проговори. Той бе поразен и в същото време облекчен от тази изповед. Не, неговата майка не е била крадла, а жертва на огромна несправедливост. Що се отнася до Джефри, човекът, когото винаги е смятал за добродетелен и непоклатим, се бе оказал лъжец. Лъжец, който бе имал любовници и бе алкохолик. В края на краищата човек като всички други. Като него.

Вдигна глава към своя тъст и с изненада откри, че уважението, което изпитваше към него, бе изчезнало. Не искаше дори да го съди. Изобщо не бе моментът за подобно нещо. Забеляза, че бръчките му са се отпуснали, като че ли и той отдавна е очаквал възможността да направи своето признание. В дълбините на душата си и двамата мъже бяха носили — всеки по свой начин — своята тежка тайна, която бе развалила много неща в техния живот.

Джефри пръв наруши мълчанието:

— Знам, че това не ме извинява — започна той, — но аз дискретно се погрижих майка ти да си намери работа и платих през онази година недостигащата част от учебната ти такса.

— Имате право — отвърна Натан със зачервени очи, — това не ви извинява.

Джефри се отправи към своята каса, отвори я и извади оттам нещо, което с трепереща ръка протегна към Натан.

Това бе гривна с четири реда перли и сребърна закопчалка, украсена с малки брилянти.

Натан натисна меко последните акорди от известната коледна песничка. Затвори пианото и погледна развълнувано към дъщеря си, която бе заспала върху коженото канапе в хола. Навън се свечеряваше. Хоризонтът, който допреди малко гореше в огненочервено, розово и оранжево, се покриваше постепенно с все по-тъмни нюанси. Добави едно голямо дърво в камината и разбута жаравата, която бе позагубила от своята сила. В съседната стая намери бродирано одеяло, което разгъна, за да покрие тялото на Бони.

Бяха прекарали прекрасен следобед в това защитено кътче. Време на спокойствие, посветено само на двамата. Подир изискания обяд Лиза Уекслър бе излязла да събира коледни подаръци за една от своите благотворителни организации, а Джефри бе помолил своя зет да му услужи с джипа си, за да намине до Питсфийлд, откъдето искаше да купи рибарски принадлежности в очакване на няколко хубави дни.

Ето защо Натан можеше да посвети цялото си свободно време на Бони. След като приключиха с обеда, тя се бе устремила към конюшнята, за да види своето пони, което бе кръстила Спирит. Натан бе й помогнал да се приготви, сетне бе оседлал за себе си един от конете на Уекслър. Останалата част от следобеда бяха прекарали в обикаляне на малките гористи хълмове, които се простираха до безкрай около имението. Зареян в тази красота, достойна за пощенска картичка, той нито веднъж не се бе сетил за смъртта. Оставил се бе да го люлее равномерният ритъм на коня и да го унася успокояващият плисък на каскадите и реките. В продължение на няколко часа нищо друго не бе съществувало на света. Нищо, освен усмивката на Бони, чистотата на въздуха и нежната пелена на снега, която покриваше околността и придаваше нова девственост на пейзажа.