Гийом Мюссо - И след това…

Бони отвори едното си око. Намираха се само на няколкостотин метра от своята цел.

Разположен в центъра на планината Беркшир, Стокбридж бе очарователно малко градче, основано от индианците мохикани, преди спокойствието им да бъде нарушено от мисионерите, втълпили си, че непременно трябва да ги християнизират. Уекслърови притежаваха нещо като ранчо на изхода от града. Всъщност ставаше дума за елегантна селска къща с обор за няколко коня и едно прекрасно пони, което бе голямата радост на дъщеря му.

Натан натисна клаксона пред портала, който бе снабден с охранителна камера. След няколко секунди двете крила се отвориха, за да пропуснат джипа по пътеката, покрита с малки обли камъчета. Той паркира пред малката дървена къщичка, обитавана от семейството, което се грижеше за поддръжката на имението. Последния път, когато бе дошъл дотук, дори не бе слязъл от колата.

Този път щеше да е нещо по-различно.

Гудрич го бе посъветвал да се помири с всички преди смъртта си. Е, добре, щеше да последва съветите му! Джефри щеше да побеснее за своите пари. Натан се канеше да му съобщи нещо, което не бе казвал на никого. Нещо, което бе способно да съсипе репутацията и да зачеркне цялата му кариера.

Когато бе студент, адвокатската професия му се струваше невероятно привлекателна. Разглеждаше я като призвание, като начин да защитава най-слабите — такива като него, произлизащи от най-онеправданите слоеве на обществото. Но тази професия имаше смисъл само ако човекът, който я упражнява, спазва стриктно и безкомпромисно определена етика. Нещо, което винаги бе правил… освен в един случай.

Натан хлопна вратата на джипа. Слънцето бе високо в небето и вятърът носеше няколко малки облачета жълтеникав прах.

Отдалеч забеляза Джефри, който идваше, без да бърза, към тях.

Бони, която си доставяше радост от всичко, хукна към дядо си, надавайки радостни писъци.

Скоро Натан бе само на няколко метра от Уекслър.

Отправяйки поглед към своя тъст, той, както всеки път, бе завладян от една и съща мисъл: Малори страшно много приличаше на Джефри. Същите много светли сини очи, същото елегантно и породисто лице.

Да, Малори много приличаше на своя баща. Това обясняваше и защо, въпреки натрупаното озлобление, Натан не можеше да се отнася към него с пълно презрение.

Още с пристигането си Натан бе настоял да проведе конфиденциален разговор с Джефри, поради което двамата се бяха озовали сами в кабинета му. Само двамата.

Аз и той.

С помощта на специално приспособление Уекслър запали края на една от дебелите къси пури, които имаше навика да пуши по всяко време на денонощието. Поемаше дима на малки глътки, докато Натан с вещина разглеждаше рафтовете, които бяха запълнени с прочути юридически трудове, стегнати в кожена подвързия.

Джефри бе устроил кабинета си като истинска малка библиотека. Позлатени зелени лампи осветяваха мебелите от патинирано скъпо дърво и голямото му работно бюро, което почти изцяло бе отрупано с купища дела, кутии с дискети и два портативни компютъра, свързани с националната база данни. Няколко месеца преди официалното си пенсиониране Джефри несъмнено продължаваше да бъде активен адвокат.

Тъстът му бе имал необикновена съдба. Многообещаващ млад играч по бейзбол, той бил принуден да се откаже от любимия си спорт след опасно падане по време на планински преход. Тази тежка злополука — фрактура на черепа — го накарала да насочи цялата си енергия към учението. Първенец на своя випуск в Харвард, той отначало започнал работа при известен съдия, след което се присъединил към една от най-престижните адвокатски кантори в Бостън. През последните години, виждайки откъде духа вятърът, се отделил, за да си изгради собствено предприятие, специализирано в областта на колективното право. Така той успешно бе защитавал пристанищните работници, изпитали върху себе си вредното влияние на азбеста. Впоследствие бе натрупал състояние, извоювайки от големите тютюневи концерни значителни обезщетения за жертвите на тютюнопушенето. От десет години се бе впуснал в нова битка, вземайки участие в делата, заведени срещу мобилните телекомуникационни оператори от хора с мозъчни тумори, които ги обвиняваха в това, че са скрили от обществото рисковете от електромагнитното излъчване на портативните телефони.

Натан не можеше да не му признае едно: Уекслър упражняваше добре своя занаят. Той бе един от последните адвокати от старото поколение, един от онези професионалисти, които бяха настроени носталгично към ценностите на отдавна отминалите времена, когато хората на закона са действали по-скоро по убеждение, отколкото в своя изгода. Впрочем, навремето между тях се бе изградил някакъв дух на съучастничество, но историята с гривната бе успяла всичко да разруши. Ала дори днес Натан не можеше да не изпитва някакво тайно възхищение към блестящата кариера на своя тъст.