Гийом Мюссо - И след това…

Днес, когато си помислеше за всички пропуснати възможности, усещаше огромната тежест на своята вина. Ала не бяха само спомените, които предизвикваха този смут в душата му.

Между тях имаше и една особена тайна. Един епизод, за който те така и не бяха пожелали да си поговорят и към който нямаше да престане да се връща до края на живота си.

Тъкмо бе навършил тринадесет години. Бе през лятото на 1977 година, в началото на август, през последната ваканция, която бе прекарал на Нантъкет с Малори (лятото, когато за пръв път я бе целунал по устните… но това бе друга история).

Една година преди това, след блестящо представяне на изпитните тестове, бе приет в престижния манхатънски колеж „Уолъс скул“.

Макар училището да поемаше половината от учебната такса на шепа особено надарени деца, все пак другата половина оставаше задължение на родителите. За Елеанор дел Амико това бяха много пари. Натан ясно съзнаваше, че иска прекалено голяма жертва от майка си, още повече че колежът изискваше сумата да бъде внесена авансово в началото на първия срок. Но той й бе обяснил, че това е инвестиция в бъдещето: неговият единствен шанс да не свърши като склададжия или мияч на прозорци.

Онова лято Елеанор бе останала без пукната пара: през зимата нейният хроничен бронхит бе довел до принудителното й настаняване за няколко дни в болница, както и до значителни разходи за лечение. В началото на месеца тя бе помолила Уекслърови за аванс, с който да плати училището на своя син. Но Джефри, от висотата на своите пуритански принципи, категорично й бе отказал.

„Ето я мръсната им душичка! — бе възкликнала този ден майка му. — Ти спаси живота на дъщеря им, а на тях им се свиди да направят и най-дребното нещо за теб.“

Елеанор бе права, нищо че Натан не искаше тя да изтъква този епизод (който между другото се бе случил доста години преди това), за да измоли нещо от своя работодател.

И точно в този момент една много скъпа перлена гривна изчезна от ковчежето за бижута на Лиза Уекслър.

Натан така и не можа да разбере защо, но подозренията тутакси се бяха насочили към майка му и… към него. Джефри Уекслър ги бе разпитал и двамата така, сякаш изобщо не се съмняваше в тяхната вина. Дори ги бе пребъркал , като ги бе накарал да застанат прави, с гръб към него и с ръце, опрени на стената. По това време Натан все още не бе изучавал правото и не знаеше, че подобни действия са забранени. Не вярвайки на своята камериерка, която отричаше да я е взела, Джефри бе претършувал цялата й стая, бе отворил всички чекмеджета, бе преобърнал всички куфари, с една дума, бе извършил истински обиск. Тъй като не бе намерил нищо, бе стигнал дотам да я заплаши с полиция, убеден, че по този начин ще стресне Елеанор. Но тя бе продължила упорито да отрича, падайки почти на колене пред своя работодател: „Не съм аз, господин Уекслър, кълна ви се, че нищо не съм откраднала“.

В крайна сметка историята бе приключила с уволнението й. Противно на мнението на жена си, Джефри се бе отказал да докара ченгетата и бе предпочел да отпрати Елеанор, без да й даде никакво обезщетение. Така посред лято, лишени от достойнство и почти без пари в джоба, Натан и майка му бяха отпътували към жежкия въздух на Ню Йорк.

Тогава бе подложен на най-отвратителното унижение, което би могло да го сполети през целия му живот: бе кръстосал поглед с Малори, стоейки изправен до стената като най-долен крадец. Почувствал се бе напълно съсипан и опозорен. Този срам го съпровождаше дори и до днес, изсечен завинаги в някакво кътче на съзнанието му, но той бе и мощен двигател в неговия живот, сякаш от този ден нататък бе осъзнал, че никога не ще съумее да се издигне достатъчно високо, за да измие незаслужения позор. Да премине от добрата страна на бариерата, това съвсем не бе достатъчно за него. Трябваше му далеч повече: да повали Джефри в онова знаменито дело и да го накара да си плати за унижението, принуждавайки го да му отстъпи апартамента в „Сан Ремо“ — недвижим имот, който струваше няколко милиона долара. Когато влизаше в този сблъсък, той пределно ясно съзнаваше, че ще нарани Малори. Но дори перспективата да причини болка на любимата си жена не го бе възпряла. Понякога човек е готов на всичко в стремежа си да постигне някаква своя цел.

Ала най-болезненото последствие от всичко това бе, че в края на краищата бе повярвал повече на Уекслър, отколкото на майка си. Оттогава насетне никога не бе отворил дума за гривната пред нея, но след като бе премислил нещата от всичките им страни, бе стигнал до убеждението, че майка му наистина бе я откраднала. И че бе я откраднала заради него. През октомври 1977 година първият срок на поредната учебна година в колежа бе заплатен по някакъв чудодеен начин в последната минута и това му позволи да продължи своето обучение. Навремето бе предпочел да не разпитва как е възможно да се случи подобно чудо. Но в дни на униние в мислите му понякога се прокрадваше ужасяващата истина: майка му се бе превърнала в крадла; и това бе станало заради него.