Гийом Мюссо - И след това…

Натан бе решил да вземе джипа. Така щеше да бъде по-сигурно в снега. Досущ като майка си, Бони обожаваше тази огромна кола с гигантски колела. Седейки високо над пътя, тя имаше усещането, че се намира зад командния пулт на космически кораб, който лети в бръснещ полет над земята.

Вече почти тридесет години Уекслърови прекарваха коледните празници в планините Беркшир, в западната част на Масачузетс. От Ню Йорк бе малко далеч, но околността бе наистина великолепна със своите хълмове, прорязани от долини, в чиито пазви се гушеха живописни селца, типични за Нова Англия. Той пое по път №7 при Норуок, премина през Грейт Барингтън и се отправи към Стокбридж. Караше внимателно: на места пътят бе все още леко хлъзгав, фин слой от снежен прашец покриваше крайпътните поля, които преминаваха пред очите им.

За да се разсее, Бони пъхна един диск в устройството: бе импровизация за пиано на Кейт Джарет върху мотив от мюзикъла „Магьосникът от Оз“.

Момиченцето започна да тананика, повтаряйки старателно думите:

Както пееше, тя му отправи знаменитото си „двойно намигване“, а той я намери очарователна със своята прекалено голяма бейзболна шапка, която бе нахлузила, за да се предпазва от отблясъците на слънцето. Поглеждайки я крадешком, той си каза, че е истинско чудо да имаш дете, с което се живее толкова приятно и леко.

Дълбоко в душата си Натан се чувстваше горд, че се е оказал способен да я възпита добре. Двамата с Малори отрано се бяха постарали да бъдат много твърди и да наложат няколко прости принципа: да уважава другите и да знае, че има права, но също така и задължения.

Наред с това бяха устояли на изкушението да разглезят своето дете: никакви маратонки за двеста долара, никакви маркови дрехи с космически цени. Намираха подобно нещо за неприлично, както и приемаха за разпуснато поведението на родителите, които позволяваха на своите деца да ги ругаят с обидни думи и вместо здраво да ги нахокат, изразяваха възхищението си от цветистия им речник!

Натан се питаше понякога какво ли ще излезе от тези зле възпитани хлапета. Без съмнение — нищо друго, освен млади егоисти, неопитни и недозрели, които, обгрижвани под крилото на родителите си като малки капризни принцове, неизбежно ще паднат отвисоко, сблъсквайки се с компромисите и разочарованията, които животът не ще пропусне да им предяви.

Отново хвърли един поглед към своята дъщеря. Унесена от мелодията на джаза, тя спеше със стиснати юмручета, подпряла главата си на окъпаното от слънце стъкло на прозореца.

Той се прехвърли в бъдещето.

Досега грижите по възпитанието й не бяха големи, но най-трудното тепърва предстоеше.

Защото няма как да не настъпи денят, в който тя ще поиска да излезе до късно вечерта, да си сложи халка на ноздрите или някъде другаде… Да, неизменно идва мигът, в който нещата се развалят, в който и най-милото малко момиченце се превръща в неблагодарно недорасло създание, убедено, че родителите му не са нищо друго, освен стари глупаци, неспособни да го разберат.

Малори ще бъде сама, когато ще трябва да преодолява тази криза. А той не ще бъде там, за да й даде своята подкрепа. Не ще изпита тревогата през първата нощ, в която Бони изобщо няма да се прибере, не ще се запознае с първото момче, което ще им доведе вкъщи, не ще премисля първото й пътуване с приятелки до другия край на Америка… Но въпреки всичко чувстваше, че това би било огромно предизвикателство, с което би имал сили да се справи.

Ако, разбира се, не го чакаха някъде другаде.

Доброто му разбирателство с Бони го караше понякога да си спомня за ранните си детски години, когато съществуваше задружен и близък съюз между него и майка му, преди в душата му да се появи това безразличие, което той се зае целенасочено да поддържа, въобразявайки си, че единственият му шанс да се издигне по социалната стълбица може да почива само върху отдалечаването от културата и манталитета на своята семейна среда. Трудно е наистина за сина на една камериерка да си постави за цел да завоюва Ню Йорк!

Едва съвсем наскоро бе забелязал, че всъщност бе получил от майка си далеч повече, отколкото си бе представял. Тя му бе предала особената смес от кураж и себеотрицание, неизтребимата способност да устоява на всичко, което можеше да го връхлети.

Но Натан я бе оставил да умре, без да й благодари за това. През последните години преди смъртта й, когато бе започнал да припечелва добре, той би могъл да бъде близо до майка си и да сподели с нея вкуса на успеха. Да й каже: „Виждаш ли, измъкнахме се от блатото, всички жертви, които си правила, не бяха напразни. Аз съм щастлив“. Вместо това дори не ходеше да я вижда. Прекалено зает със своята собствена борба, той се задоволяваше да й праща всеки месец пари, за да може да живее, без да работи. А когато все пак наминаваше, бе само за броени минути. Разменяше няколко стандартни реплики, след което си отиваше, оставяйки пачка долари (всеки път все по-дебела) с потайната мисъл да получи опрощение за това, че е толкова лош син.