Гийом Мюссо - И след това…

— На работа!

Натан завъртя точилката, за да получи необходимата дебелина на тестото, след което заби в него формата за торта. После го покри с пергаментова хартия, върху която нареди сушен боб, и го метна във фурната. През това време Бони бе очистила конците и семките на тиквата. Той й помогна да нареже месестата част на малки кубчета, които тя внимателно поръси с няколко капки ликьор. Радостна от свършената работа, малката готвачка му отправи очарователна усмивка, пълна със задоволство. Натан сложи тиквата на огъня и се възползва от кратката пауза, за да й зададе един въпрос:

— Спомняш ли си, когато почина Шон?

— Разбира се — отговори му тя, гледайки го право в очите.

Макар да бе положила всички усилия да прикрие чувствата си, той забеляза как невидим воал на тъга забули хубавото лице на момиченцето. Натан обаче се насили да продължи:

— Но тогава ти беше съвсем малка.

— Бях на четири години — уточни тя, сякаш събитията се бяха развили преди две или три десетилетия.

— За да ти обясним, мама и аз ти бяхме казали някакви такива неща, като „Шон е на небето“.

Тя поклати глава, за да му покаже, че си спомня за това.

— Отначало ти задаваше много въпроси. Няколко пъти си ме питала дали на небето е студено. Искаше също така да знаеш как братчето ти ще се храни и ще можеш ли някой ден да го посетиш там горе.

— Спомням си — каза спокойно Бони.

— Е, добре, не съм сигурен дали избрахме най-добрия начин да ти обясним какво е смъртта…

— Защо, хората не отиват ли на небето, когато умират?

— Искрено казано, никой не знае нищо по този въпрос, моето момиче.

Тя се замисли за миг, за да събере всичките си познания, които бе натрупала в тази област.

— Приятелката ми Сара казва, че когато човек умре, отива или в рая, или в ада.

— Не знаем дали е така — повтори Натан.

Но веднага разбра, че този отговор далеч не я задоволява.

— Защо не погледнем в енциклопедията? — попита тя оживено. — Мама винаги ми казва, че когато не знаем нещо, трябва да го потърсим в енциклопедията.

— Дори в енциклопедията не се казва нищо. Това е загадка за нас.

В този миг отекна звънецът на фурната.

Натан извади основата на тортата, изпечена до бяло, и махна пергамента със сухия боб.

Противно на неговото очакване, момиченцето не му предложи помощта си.

— Хайде, Бони, имам нужда от теб. Трябва да приготвим гарнитурата на тортата. Покажи ми, че не си забравила да разбиваш яйца, както съм те учил. Побързай!

Тя пое изпълнението на задачата, отначало сдържано, сетне с все по-голямо усърдие. Счупи яйцата, посипа ги със захар и се зае да ги разбива. Справяше се много добре и след пет минути усмивката отново кацна на лицето й.

— Погледни каква страхотна пяна! — извика тя.

— Браво! А сега да добавим тиквата, портокаловия сок и сиренето.

Двамата си разделиха работата. Той изстиска сока от един портокал, а тя прекарваше кубчетата тиква през пресата за пюре.

По някое време реши да опита какво се е получило и сокът очерта фини оранжеви мустачки под нослето й.

Натан отиде да извади фотоапарата и двамата си направиха снимки един на друг. Сетне той протегна ръката си, за да отдалечи колкото можеше повече машинката. Прегърнати, те прилепиха бузите си една о друга.

— Едно, две, три, зеле!

Още един прекрасен спомен.

Остави я да нанесе гарнитурата върху основата на тортата, а след това й помогна да я постави във фурната.

Бони клекна пред стъклената вратичка на печката, за да наблюдава как тортата започва да се пече. Бе толкова погълната от гледката, като че ли гледаше най-хубавата програма по телевизията.

— Ммм… Май ще стане много хубава. Дълго ли ще трябва да чакаме?

— Около четиридесет минути, катеричке.

Тя се изправи, вдигна малкото си носле към него и остана за няколко секунди в това положение, сякаш се колебаеше да сподели нещо. В края на краищата събра кураж и каза:

— Баба не обича да й задавам въпроси за смъртта. Казва, че съм много малка и че това носи нещастие.

— Това са глупости, миличка. Само възрастните се боят да говорят за смъртта с децата си.

— Защо?

— Боят се да не ги уплашат, а всъщност именно това, че не им говорят, кара децата да се боят. Човек винаги се страхува повече от онова, което не познава.

Тогава тя го попита с възможно най-естествената интонация:

— А какво трябва да знаем за смъртта?

Той се замисли за миг.

— Първо, че смъртта е неизбежна.

— Това значи, че не можем да избягаме от нея, така ли?