Гийом Мюссо - И след това…

— Дъждът е последното, което ме интересува! — сопна му се Малори.

Той се обърна към нея. Лицето му бе набраздено от бръчки, а кожата му бе бледа, почти прозрачна. Страшно му се искаше да й каже, че винаги е била на първо място в живота му и че завинаги ще продължава да бъде все там. Но онова, което посмя да отрони, бе:

— Знам всичко това, Малори.

— Какво знаеш?

— Всичко, което ти току-що каза: че щастието не се ограничава с материалното благополучие. Че щастието е преди всичко споделяне: споделянето на удоволствия и провали, споделянето на един и същ покрив и на едно и също семейство… Сега знам всичко това.

Разпери ръце в знак на безсилие и й се усмихна виновно.

Тя го погледна разбиращо. Когато се проявяваше по този начин, той неизменно й напомняше за малкото момче, което бе някога и на което тя не можеше да устои.

Изоставила всичките си упреци, тя изтича и се притисна към гърдите му. Не биваше да бъде прекалено несправедлива към него, защото знаеше, че след смъртта на Шон заравянето в работата бе за Натан единственото убежище, което той бе в състояние да открие за своето страдание.

И не можеше да го съди за това, дори да съжаляваше, че не бяха съумели да останат сплотени, макар да бяха участници в една и съща драма.

Малори затвори очи. Още не бе си тръгнал, но знаеше, че след няколко минути отново болезнено ще изживее отсъствието му.

Според биолозите голяма част от любовното чувство се свежда до взаимодействието на молекулите и химическите вещества, които се освобождават в мозъка, възбуждайки желанието и влечението. Ако нещата стоят така, явление с подобно въздействие протичаше неизменно всеки път, когато бе в допир с него.

Толкова й се искаше този миг да продължава най-малко цяла вечност. Въпреки това положи неистово усилие, за да сложи края му. Моментът не бе подходящ за това. Чувстваше силно привличане, но искаше още страшно много неща от него.

— Трябва да тръгваш, иначе ще изтървеш последния самолет — каза тя, като се отдели от прегръдката му.

Застанал на външната врата, Натан се опитваше да намери в себе си нужната решителност да си отиде. Двигателят на таксито, което бе повикал, работеше повече от пет минути на празен ход. Как да й обясни, че това бе може би последното им довиждане, последната усмивка, последното докосване?

— Ако ми се случи нещо, бих искал на всяка цена ти…

— Не говори глупости — прекъсна го тя.

— Това не са глупости, Малори, представи си, че…

— Казвам ти, че ще се видим, Нат. Обещавам ти.

Тъй като никога не го бе лъгала, страшно му се искаше да й повярва, дори този път.

Тя сложи една целувка в кухината на шепата си, сетне погали леко бузата на своя съпруг.

Той тръгна към колата, но не се сдържа и се обърна, за да отправи последен поглед към нея. Последният поглед на един мъж, който се боеше, че ще загуби завинаги жената, която обожаваше. Последният знак на признателност от една душа, която бе имала шанса да намери своята половина на тази земя.

Гледайки го да се отдалечава в пречистения от дъжда въздух, Малори хвана халката, която висеше в края на верижката си.

Стисна я с всичка сила и като някакво заклинание изрецитира наум:

Нашата любов е неумолима като смъртта.

Големите води не ще я достигнат и реките не ще я потопят.

17 декември

— ¿Qué hora es? 17 17 Колко е часът? (исп.). — попита Бони, търкайки очите си. Малкото момиченце току-що бе станало.

— Отгатни! — отговори баща й, вдигайки я на ръце. Натан се бе върнал от Сан Диего в шест сутринта и бе отишъл да вземе дъщеря си, заспала върху канапето в кабинета на Гудрич. „Легна си много късно — уточнил бе лекарят. — Нашият полет към Ню Йорк се забави заради лошото време.“

Натан бе поел на ръце сънената Бони и двамата се бяха прибрали в „Сан Ремо“. В крайна сметка тя бе потънала в сън чак към осем часа, когато утринното слънце вече грееше на хоризонта.

Малката се бе вторачила в часовника, закачен на стената в кухнята, с недоверчив поглед.

— Три часа след обяд?

— Да, бебчо, голям сън изкара.

— Не съм бебчо — защити се тя, прозявайки се.

— Как пък не! — каза й той, настанявайки я на висока табуретка пред купа с димящ шоколад. — Ти си моят бебчо.

— За пръв път в живота се събуждам толкова късно — засмя се тя, грабвайки една сусамова кифличка.