Гийом Мюссо - И след това…

— Здравей, татенце!

— Здравей, малка катеричке!

Бони му разказа с подробности как е минал денят й. Това се бе превърнало в неотменна част от всекидневните им разговори. Описа му тигрите и хипопотамите, които бе видяла при училищното посещение в зоологическата градина на „Балбоа парк“. Той я разпита как върви школото и как е завършил футболният мач, на който бе ходила предишния ден. По някакъв парадоксален начин Натан бе започнал да разговаря толкова много и за такива подробности с дъщеря си едва откакто бе заживяла на три хиляди километра от него.

Изведнъж в нейния глас се появиха нотки на тревога:

— Искам да те помоля за нещо.

— Всичко каквото пожелаеш, миличка.

— Страх ме е да се кача на самолета съвсем самичка. Искам да дойдеш да ме вземеш в събота.

— Глупости, Бони, ти вече си голямо момиче, нали.

Работата беше там, че имаше важна професионална среща тази събота: последните договорености между две фирми, върху които беше работил от няколко месеца насам. Всъщност именно той бе настоявал да бъде определена точно тази дата!

— Моля ти се, татенце, ела да ме вземеш!

Не бе трудно да усети как на другия край на линията сълзите напираха към гърлото на детето. Бони не бе капризно момиченце. Нейният отказ да се качи сама на самолета бе доказателство, че изпитва истински ужас. За нищо на света Натан не би искал да й причини мъка. Още по-малко точно в този момент.

— Добре, няма проблем, моето момиче. Ще бъда там. Обещавам.

Тя възвърна спокойствието си и двамата си поговориха още няколко минути. За да й подобри настроението и да я накара да се засмее, той й разказа някаква история и на няколко пъти си преправи гласа, имитирайки много сполучливо Мечо Пух, който иска своето гърненце с мед.

Обичам те, бебчо.

След като положи слушалката, той потъна за няколко минути в размишление върху последствията от отлагането на съботната среща. Разбира се, винаги можеше да намери решение, като изпрати някого да доведе дъщеря му от Калифорния. Но бързо изостави тази глупава идея. Това беше нещо, което Малори никога не би му простила. И после, бе обещал на Бони, че той ще дойде при нея. Не можеше и дума да става да я измами. Както и да е, би трябвало поне веднъж да намери изход.

Продиктува още няколко бележки на своя диктофон и в крайна сметка заспа на канапето, без да си свали обувките, нито да угаси лампите.

От съня го изтръгна резкият звън на интерфона. Беше Питър, пазачът, който го търсеше от своя пост в портиерната:

— Един човек ви търси, господине: доктор Гарет Гудрич.

Натан погледна часовника си: по дяволите, двадесет и един часът! Нямаше никакво намерение да бъде безпокоен чак вкъщи от този тип.

— Не го пускай да влиза, Питър, не познавам този господин.

— Не се правете на глупак! — провикна се Гудрич, който очевидно бе издърпал слушалката от ръцете на портиера. — Важно е!

Дявол да го вземе! Какво съм ти направил, Господи, та ме наказваш така?

Натан направи кратка пауза, като си търкаше клепачите. Дълбоко в себе си знаеше, че няма да си намери покой, преди да е свършил с Гудрич. Което предполагаше най-напред да разбере какво всъщност иска от него този човек.

— Добре! — предаде се той. — Пуснете го да се качи, Питър.

Закопча ризата си, отвори входната врата на апартамента и излезе на площадката, за да изчака неподвижно лекаря, който не след дълго се появи на 23-тия етаж.

— Какво ви прихваща, Гарет? Не видяхте ли колко е часът?

— Хубав апартамент — каза мъжът, хвърляйки един поглед към обстановката.

— Попитах ви какво ви прихваща.

— Мисля, че трябва да дойдете с мен, Дел Амико.

— А не трябва ли да се разкарате оттук? Аз да не съм ви момче за поръчки!

Гарет се опита да го успокои.

— А ако все пак ми се доверите?

— И какво ми доказва, че не сте някой опасен тип?

— Абсолютно нищо — произнесе Гудрич, повдигайки рамене. — Всеки човек е потенциално опасен, в това няма никакви съмнения.

С ръце в джобовете, загърнат в огромното си палто, Гудрич вървеше спокойно по улицата, следван от една глава по-ниския Натан, който ръкомахаше до него:

— И какъв кучи студ на всичко отгоре!

— Винаги ли се оплаквате така? — попита Гарет. — През лятото този град е задушаващ. Именно през зимата Ню Йорк е такъв, какъвто трябва.

— Дивотии!

— Впрочем, студът спира и убива микробите, и после…

Натан не му остави време да развие мисълта си.

— Да хванем поне едно такси.

Той стъпи на платното и вдигна ръка, за да спре една кола.