Гийом Мюссо - И след това…

Само да не стреля…

Не стреляй. Не стреляй, момче…

Но Кевин вдигна очи, погледна за последен път беззвездното небе, след което натисна спусъка.

Детонацията разкъса нюйоркската нощ. Краката на младежа се огънаха под тежестта на тялото. Той рязко се срути на земята.

За момент като че ли времето бе спряло.

Сетне се разнесоха панически викове и на терасата настана страхотно вълнение. Множеството се стълпи пред асансьорите. Пощурели, хората се блъскаха и тичаха във всички посоки. Някои бяха извадили мобилните си телефони… бързо… да известят фамилията… да известят близките си. От онова страховито септемврийско утро насам повечето нюйоркчани бяха обзети от едно почти осезаемо чувство за ранимост. Всички тук бяха в някаква степен травматизирани и дори туристите прекрасно знаеха, че при посещението им в Манхатън би могло да се случи всичко.

Заедно с още няколко души Натан бе останал на терасата. Около трупа на Кевин се бе оформил кръг от човешки тела. Двойката влюбени сега бе опръскана с кръв и тихо ридаеше.

— Отдръпнете се! Дайте му да диша! — провикна се един служител от охраната, наведен над проснатия младеж.

Той грабна своята радиостанция и поиска помощ от охраната на входа.

— Повикайте пожарникарите и линейка! Имаме ранен от куршум на 86-ия етаж.

После униформеният отново се наведе над Кевин, но единственото, което можа да установи, бе, че за нещастие всякаква помощ ще бъде безполезна, освен за да го пренесе до моргата.

На по-малко от метър от жертвата, Натан не бе в състояние да прави нищо друго, освен да гледа като парализиран трупа на Кевин. Лицето на младежа, белязано от болка, бе застинало навеки сред вик на ужас. Очите му, изскочили от орбитите и придобили стъклен блясък, бяха втренчени в празното пространство. Зад ухото му се виждаше зейнала дупка от изгорена тъмночервена плът. Част от черепа му се бе превърнала в пихтия, а това, което бе останало, се къпеше в смес от мозък и кръв. Адвокатът моментално разбра, че никога повече няма да може да се отърве от тази гледка, че тя ще се връща като призрак в съзнанието му отново и отново в безсънните му нощи и в миговете на крайна самота.

Любопитните започваха малко по малко да се оттеглят. Едно малко момченце бе изгубило своите родители и стоеше вцепенено на два-три метра от трупа, приковало хипнотизирания си поглед върху локвата от кръв.

Натан го взе на ръце, за да го отстрани от тази злокобна гледка.

— Ела с мен, приятелче. Не се бой, всичко ще се оправи. Всичко ще се оправи.

Когато се изправи, той забеляза Гудрич, който се мяркаше, потъвайки все по-навътре в тълпата. Хвърли се към него.

— Гарет! Чакайте, по дяволите!

С детето, вкопчило се във врата му, Натан раздаваше лакти във всички посоки, за да се добере до лекаря в най-гъстата част на тълпата.

— Как можехте да го знаете? — провикна се той, дърпайки го за рамото.

С очи, вперени в нищото, Гудрич не обърна внимание на въпроса му.

Натан се опита да го задържи, но бе заприщен от родителите на детето, които почувстваха дълбоко облекчение, че са успели да намерят своя син.

— О, Джейми, така ни уплаши, моето момче!

Адвокатът едва се отърва от техните излияния.

Още малко и щеше да хване лекаря, когато в последния миг той се вмъкна в единия от асансьорите.

— Защо не направихте нищо, Гарет?

За част от секундата погледите им се кръстосаха, но Натан успя само да изкрещи последния си въпрос пред плъзгащите се врати на асансьора, които се затваряха:

— Защо не направихте нищо, нали знаехте , че ще умре?

10 декември

Тази нощ Натан спа малко.

На другия ден се събуди доста късно, мокър от студена пот, и първото нещо, което изпита, бе познатата вече болка в гърдите, която така и не бе изчезнала. Зае се да си масажира дясната страна и както му се стори, усети един по-остър бодеж.

Като че ли за да се обърка всичко, за пореден път му се бе присънила онази история с удавянето, която при него бе верен признак на безпокойство. Без съмнение, защото Гудрич му бе споменал за лебед.

Той стана от леглото и усети как краката му омекват. Чувстваше се толкова горещ, че дори си сложи термометър под мишницата.

37,8. Нищо тревожно.

При все това слабостта, която усещаше, и късният час го принудиха да се откаже от сутрешния си крос. Очевидно го чакаше един много лош ден.