Гийом Мюссо - И след това…

— Виж ти, добрият стар Дел Амико.

Винс Тайлър!

Бе очаквал всичко, но не и че точно Тайлър ще му отвори вратата.

Огромен, с дълги руси коси, с великолепен загар, той се отдръпна, за да им стори път, оголвайки в широка усмивка белите си, току-що почистени от зъбния камък челюсти.

Какво търси този папуняк тук посред бял ден? Къде са Бони и Малори?

Натан се постара да прикрие враждебността си, представяйки Гарет на Тайлър.

— Дъщеря ти ще дойде всеки момент — обясни му Винс. — Отиде за малко при една приятелка.

— Малори с нея ли е?

— Не, Лори е горе. Приготвя се.

Лори? Никой никога не бе наричал жена му Лори. Тя не обичаше нито умалителните, нито прякорите.

Натан имаше едно-единствено желание: да види своята жена. Въпреки това се поколеба дали да се качи веднага в стаята й, защото изобщо не бе сигурен дали Малори ще погледне с добро око на подобен жест. По-добре да я изчака тук.

Сякаш за да го ядоса още повече, Тайлър го осведоми:

— Ще я водя да хапнем омари в „Ловецът на раци“.

„Ловецът на раци“ бе скъп ресторант на „Проспект стрийт“, от който се откриваше прекрасна гледка към океана.

Нашият ресторант , помисли си Натан, там, където й поисках ръката, където празнувахме рождените дни на Бони…

Навремето, когато бе все още студент, той правеше седмици наред сурови икономии, за да има възможността да покани Малори в подобно заведение.

— Ти не беше ли келнер там едно време? — каза ехидно Тайлър, преструвайки се, че сега си е спомнил за това.

Натан впи поглед право в очите на калифорниеца, решен да не прикрива своя произход.

— Така е, всяко лято прекарвах в косене на ливади и разнасяне на подноси в ресторанти. Ако това ще ти достави удоволствие, мога да ти припомня дори, че съм мил и колата ти, докато работех на автомивката.

Тайлър се направи, че не е чул последната му реплика. Разположил се удобно на канапето, той се бе отдал на удоволствието да смуче на малки глътки от чашата с уиски. Със своята разгърдена риза под сакото в царскосиньо, той бе единствената фалшива нота в помещението. Държеше в ръце рекламна брошура на ресторанта и изброяваше менюто с вината:

— Бордо, сотерн, кианти: обожавам всички тия френски вина…

— Кианти е италианско вино — отбеляза Гудрич.

Добър удар, Гарет.

— Няма значение — каза безгрижно Тайлър, опитвайки се да прикрие раздразнението си.

Сетне се възползва от мълчанието, за да смени темата на разговора:

— Казвай, как ти вървят работите в Ню Йорк? Знаеш ли последния виц за твоите колеги?

След което се захвана да разказва брадат анекдот за адвокати.

— Та, значи, така: на връщане от юридически конгрес един автобус, пълен с адвокати, катастрофирал в имението на някакъв фермер…

Натан вече не го слушаше. Единственият въпрос, който се въртеше в главата му, бе докъде ли е стигнала връзката между Малори и Винс. Очевидно ухажванията на този кретен бяха все по-настойчиви. Досега не бе посмял да опита нещо по-сериозно заради откритата враждебност на Бони. Но какво ли щеше да стане след една интимна вечеря в „Ловецът на раци“?

Въпреки че сто пъти бе размишлявал над този проблем, Натан така и не съумяваше да разбере с какво човек като Винс можеше да привлече една толкова интелигентна жена като Малори.

И двамата го познаваха твърде отдавна и отлично знаеха, че е арогантен тип и празен бърборко. По времето на голямата си любов те често си говореха за него. В повечето случаи се подиграваха на зле прикритите му опити да се сближи с Малори. Но дори тогава тя понякога му намираше извинения, позовавайки се на умението му да общува и любезните му обноски.

Натан така и не бе забелязал подобна душевна добрина, но в замяна на това знаеше, че Тайлър бе способен успешно да заблуждава околните. Той бе роден манипулатор, който понякога съумяваше да прикрие калпавия си характер зад показно добродушие.

Напоследък бе придобил, така да се каже, социално съзнание, основавайки институция, предназначена да набавя средства за сдружения в подкрепа на децата. Бе я нарекъл „Фондация Тайлър“.

Каква скромност!

Натан знаеше, че зад фасадата на тази съмнителна филантропия се криеше най-вече желанието да си извоюва данъчни облекчения и да се хареса на Малори.

Както се казва, с един удар — два заека.

Цялата му надежда бе, че жена му не се е хванала на въдицата.

Тайлър доразказваше своя виц:

— … сигурен ли сте, че всички бяха мъртви, когато ги погребвахте? — попитал полицаят. Фермерът отговорил: — Някои претендираха, че не са, но нали знаете що за лъжци са адвокатите!