Гийом Мюссо - И след това…

Първата й година в университета бе в общи линии несполука. Не от гледна точка на ученето, а преди всичко на здравето и любовния й живот: на два пъти бе направила лош избор, излизайки с твърде безинтересни типове, а освен това няма нито една истинска приятелка. Прочела бе много книги, проявявала бе интерес към текущите събития и към обкръжаващата я действителност, но в душата й цари почти пълен хаос.

В течение на месеците тя, която е толкова отворена към другите, съвсем незабелязано и за самата себе си се бе свила в своята черупка. Също така неусетно бе намалила и храната, прескачайки всички възможни закуски, и хапваше все по-малко и по-малко само на обяд и вечеря. Един начин, както много други, да компенсира безпорядъка, който усеща в главата си, създавайки нещо като празно пространство в тялото си. Но в тази игра с огъня бе стигнала дотам, че веднъж й бе прилошало насред аудиторията и управата на университета се бе видяла принудена да повика лекар.

В последно време се чувства малко по-добре, но ясно съзнава, че в никакъв случай не е защитена от нов срив.

Скоро ще станат три години, без да е получила никаква новина от Натан. Откакто Елеанор дел Амико не работи за родителите й, не го е виждала повече. В началото си пишеха дълги писма, сетне отсъствието си каза тежката дума и се отрази на привързаността им.

Но никога не го е забравяла. Той винаги е присъствал в някое ъгълче на съзнанието й.

Тази вечер се пита какво ли е станало с него? Дали продължава да живее в Ню Йорк? Дали е успял да влезе в престижен университет, каквото бе намерението му? Дали изпитва желание да я види отново?

Продължава да върви по дигата, но все по-бързо. Внезапно чувства непреодолима потребност да говори с него. Тук, тази вечер, сега.

Втурва се към телефонната будка, набира телефонните услуги, които й дават търсения номер.

Сетне това позвъняване, прекосяващо нощта.

Дано той вдигне слушалката!

— Ало?

Той е.

Говорят си дълго. Натан й признава, че миналото лято многократно се е опитвал да й се обади. „Твоите родители не ти ли предадоха съобщенията ми?“ Тя усеща, че основното не се е променило и че двамата се разбират, все едно са се разделили едва вчера.

В крайна сметка се договарят, че ще се видят в последните дни на месеца.

Тя затваря. На пристанището слънцето съвсем е изчезнало.

Лека като перце, тя се упътва към лагера. Тя е друга жена. Ударите на сърцето отекват чак в главата й.

Натан… Натан… Натан…

28 август 1982 година, Сийсайд Хайдс, Ню Джърси

Два часа сутринта

На морския бряг лампичките на електрическите гирлянди продължават да примигват, въпреки че щандовете на панаирния празник започват да затварят един по един. Миризмите на пържено се смесват с тези на сладкиши и евтини напитки с анасон. До голямата въртележка гигантски колони дънят за стотен път тази вечер „Навеки там, където е нашето място“ на Джо Кокър.

Малори спира колата си на открития паркинг.

Дошла е да го чака. Натан е намерил работа за през лятото в малка балнеоложка станция на час път от Манхатън. За няколко долара дневно работи в един от многобройните павилиони за сладолед, накацали по брега на морето.

Откакто се видяха през последните почивни дни, всеки ден се чуват по телефона.

Естествено, бяха се уговорили да се видят чак следващата неделя, но тя реши да го изненада и дойде от Бостън. Бе взела една от колите на баща си — мощен тъмнозелен „Астън Мартин“, който й позволи да пропътува разстоянието за по-малко от четири часа.

Най-сетне той се появява, облечен в бермуди и тениска с емблемата на фирмата, която го е наела. Обкръжен е от други сезонни работници. Разпознават се испански и ирландски акценти в говора им.

Тъй като не очаква да я види, той се пита коя ли е онази героиня от киното, облегната на своята лимузина, която сякаш гледа към него.

После я разпознава.

Затичва се към нея, пристига с огромна скорост, грабва я в прегръдките си и я повдига, за да я завърти шеметно. Тя обгръща с ръце шията му и през смях го привлича към себе си, за да усети вкуса на устните му, докато сърцето й бие до пръсване в гърдите.

Такива са първите мигове на любовта.

20 септември 1982 година

Натан,

Само няколко думи, за да ти кажа, че миговете, прекарани с теб в края на лятото, бяха страхотни.

Липсваш ми.

Тази сутрин започна новият семестър, но аз не спирам да мисля за теб.

Много пъти през деня излизах да се поразходя из парка и все си представях, че ти си редом до мен и че продължаваме да си говорим. Някои от студентите, които срещнах, трябва да са се запитали коя ли е тази луда с вирнатия нос, дето си говори самичка!