Гийом Мюссо - И след това…

Макар момчето да се прави, че не я наблюдава, Малори е сигурна, че в действителност то честичко й хвърля тайни погледи.

Но тя не се обезсърчава и прави нов опит. За нещастие великолепната й играчка пада тежко във водата. Ето че покритието му е мокро и цялото в пясък. Сълзи напират в очите й.

Той се приближава към нея и взема инициативата да й промуши халката на своето хвърчило около китката. Обяснява й, че трябва да застане с гръб към вятъра, после й помага да разхлабва полека опъна и постепенно да отпуска конеца. Хвърчилото веднага полита към небето.

Малори надава радостни викове. Очите й искрят и тя се залива от смях.

По-късно, за да й покаже своите познания, той й разказва, че според китайците хвърчилото притежавало силата да привлича късмета. За да не остане назад, тя му обяснява, че Бенджамин Франклин 12 12 Бенджамин Франклин (1706–1790 г.) — прочут американски литератор, философ, учен и политик. — Б.пр. го използвал, за да изучава мълниите и да конструира гръмоотвода (бе прочела това върху картонената кутия на играчката).

Сетне, много горд, той й показва отблизо своето хвърчило, за да предизвика възхищението й със странното животно, което е изобразил върху платното.

— Аз го нарисувах.

— Това костенурка ли е? — пита тя.

— Не, дракон — отговаря той, малко притеснен.

И отново звънкият смях на малкото момиченце отеква из плажа. Доброто настроение е заразно и скоро смеховете на две деца се смесват с плисъка на вълните.

Малко по-встрани, от един поставен върху пясъка транзистор се лее „Имам си приятел“ на Карол Кинг, един от хитовете на това лято.

Сега тя го оглежда много внимателно и намира, че това е най-милото момче, което някога е срещала.

Той й се представя с тържествен тон:

— Казвам се Натан.

Отговаря му не по-малко сериозно:

— Името ми е Малори.

Есента на 1972 година, Нантъкет

— Нат!

Малори изплюва на пресекулки езерната вода, която изпълва устата й. Парализирана от студа, тя все по-трудно и по-трудно си поема въздух. На два пъти изпъва отчаяно ръце с надеждата да се хване за някой клон, но брегът е прекалено висок.

Накрая на силите си, изпълнена с ужас, тя чувства, че ще се удави. Но Натан плува към нея. Все по-ясно разбира, че той е последният й шанс.

— Хвани се за мене, не се бой.

Изтощена, тя се вкопчва в него като в спасителен пояс. Изведнъж се усеща изхвърлена нагоре и с последни сили успява да се хване за голям чим трева, а после — и да се покатери на брега.

Спасена е.

Без дори да си поеме дъх, тя се обръща, но него вече го няма.

— Натан!

Напълно обезумяла, обляна в сълзи, Малори го вика с пълно гърло:

— Натан! Натан!

Но той не изплува на повърхността. Тя мисли много бързо. Трябва да направи нещо.

Мокра от глава до пети, тракайки със зъби от студ, с посинели устни, тя се хвърля, за да извести някой възрастен.

Тичай бързо, Малори!

13 юли 1977 година, Нантъкет

Те са на тринадесет години.

Взели са велосипедите и слизат по пътя, който ги отвежда към Сърфсайд Бийч — най-големия плаж на острова.

Небето започва да се заоблачава и по вълните пробягват първите зайчета. Въпреки това дори и за миг не се поколебават да продължат къпането. Напротив, остават дълго в океана и плуват, докато се почувстват съвсем изтощени.

Излизат от водата чак когато вълните вече стават опасни. Вятърът духа силно. Малори трепери. Донесли са само една кърпа. Натан й суши косите и гърба, а тя трака със зъби.

Дъждът надупчва пясъка с едрите си капки и след няколко минути плажът опустява. Сега са съвсем сами под дъжда и вятъра.

Натан става пръв и й помага да стъпи на крака. Неочаквано си навежда главата към нея. Инстинктивно Малори вдига очи и се изправя на пръсти. Той обгръща с ръце талията й. Тя обгръща с ръце врата му. В момента, в който устните им се срещат, по тялото й пробягва непозната досега тръпка. Усеща морската сол по устните му.

Първата им целувка е много нежна и продължава, докато зъбите им не тракват едни о други.

6 август 1982 година, Бофор, Северна Каролина

Малори е на 18 години.

Това лято е заминала далеч от дома на ваканционен лагер.

Вече е осем часа вечерта. Излязла е да се поразходи из малкото пристанище, където големите ветроходи почиват редом с малките корабчета на местните рибари. Оранжевото слънце ляга на хоризонта и възпламенява небето. Отдалеч човек би казал, че корабите плават върху разтопена лава.

Но за нея това е вечер на тъгата. Оставила се на приспивния клокот на водата о вълнолома, тя нахвърля с едри щрихи равносметката за последните няколко месеца.