Гийом Мюссо - И след това…

След тях няма нищо, освен морските птици, които отново браздят небето, за да си върнат притежанието над своята територия.

На връщане собственикът на корабчето, един възрастен рибар от Провинстаун, им разказва необикновена история.

Преди пет години намерили на плажа два малки гърбати кита, които били изхвърлени на пясъка.

По-големият, мъжкар, бил ранен и обилно кървял откъм лявото ухо. Другият изглеждал в добро здраве. Отливите не били достатъчно силни по тези места и хората имали чувството, че китовете биха могли да се върнат в открито море по всяко време, стига да искат. Цели четиридесет и осем часа моряците от бреговата охрана се опитвали да спасят здравото животно, като го влачели към дълбокото с помощта на въжета и малки кораби.

Но всеки път, когато я пускали в открито море, женската надавала жални писъци и неизбежно се добирала до своя любим на брега, стремейки се да се притисне до него, за да му бъде нещо като защитно укрепление.

Сутринта на третия ден мъжкият кит умрял. Опитали се за последен път да извлекат женската в морето. Този път тя не се върнала веднага на плажа, а останала съвсем близо до брега, описвайки непрестанно кръгове във водата и издавайки толкова дълги и скръбни свистения, че всички хора на сушата здраво се изплашили.

Това продължило много дълго, а после — също така внезапно, както и започнал — погребалният ритуал приключил и тя бавно се върнала върху пясъка, където на свой ред скоро починала.

— Невероятна е привързаността, която може да съществува между тия животни — отбеляза рибарят, палейки цигара.

— Това е много глупаво — прецени безстрастно Натан.

— Изобщо не е — каза убедено Малори след кратко мълчание.

— Какво искаш да кажеш?

Тя се наведе напред, за да му пошепне в ухото:

— Ако ти бъдеш осъден от съдбата, аз също ще дойда да свърша заедно с теб.

Той се обърна към нея и я целуна.

— Надявам се, че няма да има нужда — отговори той, поставяйки ръцете си върху корема й.

Тя бе бременна в шестия месец.

Натан скочи като ужилен.

Какво правя тук съвсем сам, разплут върху това канапе? Какво съм се заел да се ровя из миналото, вместо да бъда с моите най-любими хора — жена ми и дъщеря ми?

Будилникът на радиото показваше 2 часа и 14 минути, но с разликата във времето в Калифорния бе само 11 часа и нещо вечерта.

Той вдигна слушалката и натисна едно копче, за да набере първия номер, записан в паметта.

След няколко сигнала един уморен глас отговори:

— Да?

— Добър вечер, Малори. Надявам се, че не те събуждам?

— Защо ми се обаждаш толкова късно? Какво се е случило?

— Нищо особено.

— Какво искаш тогава? — попита го тя неприязнено.

— Може би по-малко агресия в твоите думи.

Тя отмина забележката му, но повтори, този път с умора в гласа:

— Какво искаш, Натан?

— Искам да те предупредя за моето намерение да дойда, за да взема Бони още утре.

— Какво? Не говориш сериозно!

— Остави ме да ти обясня…

— Няма какво да ми обясняваш — кипна тя. — Бони трябва да ходи на училище до края на седмицата!

Той въздъхна.

— Може да отсъства няколко дни. В това няма нищо драматично и…

Тя не го остави да свърши:

— Мога ли да знам що за чест ни оказваш да избързаш толкова със своето идване?

Скоро ще умра, скъпа.

— Взех си няколко дни отпуска и чувствам голяма нужда да видя Бони.

— Ние с теб сме определили правила.

— Съгласен съм, но тя е и моя дъщеря — уточни той с глас, който издаваше объркаността му. — Напомням ти, че я отглеждаме двамата.

— Знам — съгласи се тя, смекчавайки малко тона.

— Ако ти ме беше помолила за подобно нещо, никога нямаше да ти създавам толкова трудности.

Малори не отговори нищо, но той я чу да въздъхва от другата страна. Внезапно му хрумна идея за добър компромис.

— Твоите родители ще ходят ли в Беркшир?

— Да. Имат намерение да прекарат празниците там.

— Слушай, ако ми позволиш да взема Бони още утре, готов съм да я заведа да прекара два дни с тях.

Тя се поколеба, преди да го попита с недоверчивост в гласа:

— Ти… ти ще направиш ли това?

— Ако трябва, ще го направя.

— Истина е, че Бони не е виждала баба си и дядо си доста отдавна — призна тя.

— Тогава? Съгласна ли си?

— Не знам. Остави ме да помисля малко.

Тя понечи да затвори.

Не намирайки сили да понася повече тези лаконични разговори, той се реши да й зададе въпроса, който тежеше на сърцето му от много време насам.