Гийом Мюссо - И след това…

Под своя снимка по спортно облекло преди сутрешния си крос тя бе написала нещо като обяснение към нея:

Аз тичам толкова бързо, че смъртта не ще ме хване никога.

На друга страница бе хванала с лепенка къдрица от косите си малко преди да започне химиотерапията.

Имаше също така и въпроси. Особено един, който натрапчиво се повтаряше на много страници: „Има ли място, където всички ние отиваме?“.

Дневникът завършваше с възпоменанието за екскурзия в южната част на Франция. Емили бе съхранила визитката на хотела и пощенска картичка, на която имаше борова горичка, скали и слънце. Датата сочеше юни 1976 година, няколко месеца преди смъртта й.

Отдолу вдясно се четеше написано на ръка: „Поглед от нос Антиб“.

До картичката бях залепени два плика: в първия имаше жълтеникав пясък, а във втория — изсушени растения.

Натан доближи плика до носа си и усети мирис на лавандула, но може би това бе само плод на неговото въображение.

На последната страница бе закрепено писмо. Натан веднага разпозна почерка на Гудрич. То бе написано до жена му, но датата бе… 1977. Една година след смъртта й!

Обясни ми, Емили.

Как можахме да изживеем цял месец на щастие на полуостров Антиб, макар ти да знаеше, че си обречена?

Как успяваше да бъдеш през цялото време все така красива и весела? И откъде намерих куража да не се срина?

Прекарахме с теб моменти на почти пълна ведрост и спокойствие. Плувахме, ходехме за риба и пекохме улова на скарата с дървени въглища. Често излизахме да се поразходим по плажа в свежестта на настъпващата нощ.

Когато те гледах да тичаш по пясъка в късата си лятна рокличка, аз не можех да потисна надеждата, че смъртта ще те пощади, че ти ще се превърнеш в една чудотворица, в Света Емилия, чийто случай ще остави смаяни лекарите по целия свят.

Един ден бях пуснал с пълна сила музика на терасата: Вариациите от Бах в изпълнение на Голдберг, които толкова често слушахме. Гледах те отдалеч и имах желание да плача. Но вместо това ти се усмихнах и ти започна да танцуваш под слънцето. Вдигна изящно ръката си, за да ми дадеш знак да дойда при теб, а след това пожела да плуваме.

Този ден устните ти бяха влажни и солени, и покривайки ме с целувки, ти отново ми обясни какво е небето, морето и хладката тръпка на телата, които съхнат на слънцето.

Измина почти цяла година, откакто ме напусна.

Толкова ми липсваш…

Вчера бе твоят рожден ден, но на мен ми се струваше, че вече нямам възраст.

Натан прелисти още няколко страници от албума. Отново попадна на пасаж, написан от ръката на Гудрич.

Това бе много суров текст, който припомняше за агонията на Емили.

Вече е октомври. Това е краят.

Емили вече не става.

Преди три дни в момент на кратко подобрение тя за последен път свири на пианото. Една соната от Скарлати с повтаряща се смяна на пръстите на дясната ръка и арпежи, изпълнявани с лявата ръка.

Бързината на изпълнението за пореден път ме смая. Научила е сонатата още когато е била съвсем малка.

Когато я отнесох до леглото, тя ми каза:

— Изсвирих я за теб.

Много дни вилня буря и духа бесен вятър. Морето влачеше големи стволове, които накрая изхвърли на брега.

Емили няма да стане повече.

Пренесох леглото й в хола, който е много светъл.

Тя настоява да не постъпва в болница и така е по-добре. Лекарят всеки ден идва да я види. Страшно се боя от моите медицински заключения.

Тя диша все по-трудно. Почти непрекъснато е в състояние на треска, трепери, казва, че й е много студено, въпреки че тялото й гори.

Освен радиатора паля и огън в камината.

Освен с Емили и лекаря не съм разговарял с никого почти месец.

Гледам небето и океана. Пия повече, отколкото е разумно. Това е достойно за съжаление. Смятах, че съм толкова различен от другите, а се хвърлям към алкохола като първия пияница. Мислех, че това ще облекчи болката ми и ще ми позволи да забравя този ад. Но се получава точно обратното. Алкохолът изостря сетивата ми и увеличава моята проницателност. Едва ли това е начинът да помогна на Емили.

Тя вече не ми говори. Тя вече не може.

Паднаха й два зъба.

Страшно е.

Не съм очаквал нещо подобно. Не съм готов за всичко това. Виждал съм да умират много хора. Смъртта е част от моята професия. Но досегашният ми опит няма нищо общо с това, с което се сблъсквам сега.

Отворих нова бутилка. Прекрасно вино, което лоча като най-долен сурогат.

Днес, в момент на просветление, тя ме помоли да й бият доза морфин. „Дозата“ морфин. Тази, от която се боях, знаейки много добре, че ще ми бъде поискана рано или късно.