Гийом Мюссо - И след това…

Говорих за това с лекаря. Той се отнесе с разбиране.

Натан затвори дневника, разтърсен от прочетеното.

Сетне слезе в хола, изгаси двете лампи, затвори вратата и излезе в нощта.

Съществува ли място, където всички ние отиваме?

Натан караше в нощта по заснежените пътища.

Тази вечер бе голямо изпитание за него. Преживените емоции го бяха залели с вълна от меланхолия, която малко по малко се бе превърнала в мъчително безпокойство, придружено от плашещото усещане, че е изгубил контрола върху своя живот.

На моменти в самотата на опустелите пътища той имаше чувството, че вече не е от този свят, че е станал сянка, фантом, който се носи из полето на Нова Англия.

И като си помисли човек, че често пъти се бе оплаквал от живота си: колко много били притесненията, работата, данъците, препятствията…

По дяволите! Какъв глупак само е бил! Няма нищо по-ценно от собственото му съществуване. Дори един ден на тъга е все пак един преживян ден. Даваше си сметка за това сега. Жалко, че не бе осъзнал по-рано тази закономерност.

Да, но ти, старче, не си първият, който стига до подобни мисли. В това е и целият проблем със смъртта: тя те отпраща към най-важните въпроси, когато е вече прекалено късно.

По устните му пробяга безнадеждна усмивка, а очите му се впериха в огледалото за задно виждане. Малкото правоъгълниче отрази образа на човек, комуто са дали кратка отсрочка. Какво мислеше наистина дълбоко в себе си за смъртта?

Хайде, настъпи часът на истината, драги ми Нат.

Ще ти кажа какво ще се случи: сърцето спира да бие, това е всичко. Човекът е само купчина от клетки. Тялото му се разлага в земята или изгаря в пещта на крематориума, и край. Баста. Останалото е само една мистификация.

Ето какво наистина си мислеше, носейки се из мрака на нощта.

Студът бе започнал да се чувства все повече и повече. От устата му излизаше пара. Той превъртя ключа на отоплението докрай и продължи размишленията си.

Но ако въпреки всичко същността на човека не се ограничава само до обвивката на плътта? Ако има и нещо друго?

Някаква тайна.

Ако наистина съществува някаква сила, необвързана с тялото?

Душа.

В крайна сметка защо не, щом има същества, способни да предсказват смъртта. Ако му бяха заговорили за Вестители преди една година, щеше да се посмее от сърце. Но днес не се съмняваше в тяхната истинност.

Дори обаче да приеме съществуването на някаква енергия, която ще напусне тялото след смъртта, как ще стане нейното преминаване? И къде ще се пресели? Дали в онзи „отвъден свят“, към който сякаш се бе приближил в своето детство?

Това състояние на наближаваща смърт безспорно го бе довело навремето до вратите на някакъв друг свят. Тогава смъртта му се бе видяла опасно приятна, толкова привлекателна, като изкуствения сън, предизвикан от упойката. Почувствал се бе така добре. И защо ли се бе върнал? Трябваше да положи доста голямо усилие, за да прогони натрапчивия спомен. Смътно разбираше, че все още не е достатъчно подготвен, за да се сблъска с този епизод от своя живот.

Сега обаче тревогата го съсипваше. Би дал мило и драго да се сдобие отново с правото да участва още известно време в играта. Дори за няколко дни, дори за няколко часа.

С приближаването на града движението ставаше по-интензивно. Скоро табелките започнаха да го известяват, че до Ню Йорк не му остава много път, и час по-късно вече влизаше в сградата на „Сан Ремо“.

Натан прекоси входното пространство, което му се стори безкрайно елегантно с дискретното си осветление и декорациите в древен стил. Отдалеч забеляза Питър, верен на своя пост, улисан в разговор с възрастна обитателка на сградата. Изчаквайки асансьора, той дочу няколко парчета от разговора помежду им:

— Добър вечер, госпожо Фицджералд, и весели празници.

— Весели празници и на вас, Питър. Целунете Мелиса и децата.

Мелиса и децата?

Натан дори не подозираше, че Питър има деца. Откакто бе тук, така и не бе отделил малко време да поговори с него на тази тема. Ето какво не вървеше добре в живота му: не обръщаше достатъчно внимание на другите. Една фраза, която Малори често му повтаряше, сега изплува в паметта му: „Да се грижиш за другите, това значи да се грижиш за себе си“.

Натан затвори вратата на своя апартамент.

Бяха му трябвали два часа, за да се прибере в Манхатън, и се чувстваше съвсем изтощен. Да кара бе истински ад, защото снегът започваше да се натрупва в преспи и на места — да се заледява. Да не говорим за раната в ходилото и в прасеца, която сега ужасно го болеше.