Гийом Мюссо - И след това…

— Спомняш ли си за онова време, когато си разказвахме всичко?

Малори замълча стъписана. Натан побърза да продължи:

— Времето, когато винаги се държахме за ръце, когато ходехме по улиците, когато се обаждахме в работата по три пъти на ден, когато с часове си говорехме…

— Защо да се връщаме към тези неща?

— Защото си мисля за тях всеки ден.

— Не знам дали сега е най-подходящият момент да говорим за това — каза тя унило.

— Понякога имам усещането, че ти всичко си забравила. Не можеш да сложиш дебела черта върху онова, което сме преживели заедно.

— Аз съвсем не правя подобно нещо.

Гласът й бе променил своята интонация. Едва доловимо.

— Слушай… Представи си, че ми се случи нещо… че утре ме блъсне кола на улицата. Последният образ, които ще ти остане от нас, ще бъде този на една разкъсана двойка.

— Точно каквото сме, Натан — каза тя с тъжен глас.

— И ще се разделим ядосани и разгневени. Мисля, че дълги години ще се упрекваш за това и ще ти бъде много трудно да живееш с този образ.

Малори избухна:

— Напомням ти, че именно заради теб стана така, че…

Но усещайки как риданията се качват към гърлото й, тя не привърши изречението си и затвори.

Малори преглътна сълзите си, за да не събуди Бони, сетне отиде да седне върху стъпалата на стълбата от екзотично дърво.

Изтри зачервените си очи с хартиена кърпичка. Повдигайки глава, тя бе стресната от образа, който отразяваше голямото огледало на входния хол.

След смъртта на своя син тя бе отслабнала много и цялата й радост от живота бе изчезнала. Бе придобила отново студеното изражение, срещу което бе воювала през целия си живот. Още като младо момиче не можеше да понася тази страна на своя характер: тази ледена дистанция, тези маниери, които често възприемаха жените с нейното образование. Винаги бе мразила съвършените обноски. Не искаше да бъде недостъпна; напротив, стремеше се да бъде потопена сред обществото, да бъде отворена за другите. Затова обикновено носеше джинси и удобни широки пуловери. Като си помислеше, от много години не бе ходила на шивач.

Малори се надигна, угаси всички лампи в стаята, сетне запали няколко свещи и пръчица тамян.

В очите на повечето хора тя минаваше за твърде стабилна и уравновесена. Но всъщност в нея имаше някаква крехкост, която произлизаше още от детството й, когато много пъти бе страдала от анорексични кризи.

Дълго време бе живяла с убеждението, че окончателно се е отървала от тях… но само до смъртта на Шон.

Драмата се бе разиграла преди три години, но болката бе останала завинаги жива. Малори бе разяждана от ирационалната увереност, че всичко щеше да се стече по различен начин, ако бе вкъщи през онази ужасна нощ. Не минаваше и ден, без да се върне мислено назад във времето до първите месеци от живота на своя син. Имаше ли нещо, което не бе забелязала? Не бе ли подминала някакъв симптом, някакъв знак, без да му обърне внимание?

От ранните си години, особено след като за малко не се бе удавила, тя бе развила панически страх от смъртта. Никога не би могла да си представи, че съществува нещо по-ужасно от собствената ти смърт. Но откакто бе станала майка, бе разбрала, че най-страшното изпитание е да бъдеш свидетел на кончината, покосила създанието, което сама си донесла на този свят. Точно тогава осъзна с поразителна яснота: да, има и нещо далеч по-лошо от собствената смърт.

Впрочем, бе чела някъде, че през XVIII век 90% от децата не достигали и до тригодишна възраст. Но това е било навремето, в епоха, когато смъртта присъствала навсякъде, а хората били далеч по-подготвени да я приемат, дори ако ставало дума за най-близките им хора. За нея обаче животът бе спрял в продължение на дълги ужасни месеци. Напълно разстроена, тя бе изгубила всичките си ориентири.

Раздялата с Шон щеше да остане завинаги голямата драма в нейния живот, но най-голямото разочарование бе крахът на нейния брак. Откакто се бяха събрали, още по времето на следването си, Малори бе вярвала, че всяка сутрин ще се събужда редом с Натан чак докато някой от тях не си отиде. Въпреки това бе присъствала, без да може нищо да направи, на крушението на семейството си. Със съзнанието, че трябва да изкупи някаква своя вина, бе приела без особена съпротива отдалечаването на съпруга си.

За пръв път в живота си бе почувствала отчуждение към него и двамата бяха неспособни да общуват помежду си. В момента, в който имаше най-голяма нужда от неговата подкрепа, той още повече се бе заровил в професионалния си живот, докато тя се бе зазидала в своята болка.