Гийом Мюссо - И след това…

Натан размени няколко думи с агента от охраната, застанал на пост пред входната врата. Наскоро „Янките“ бяха обявили за привличането на нов много добър играч за следващия сезон и човекът се палеше, представяйки си подвизите, които любимият му отбор по бейзбол щеше да извърши.

Внезапно той млъкна и впери очи в колоса с мощни рамене, който бе отворил входната врата. Висок колкото баскетболист, гигантът бе намотал пъстър шал около врата си и носеше спортен сак през рамо.

Що за идея да носиш в банка толкова грамаден сак? — помисли си Натан.

Човекът изглеждаше неспокоен. Видимо притеснен, той се обърна няколко пъти, хвърляйки към двамата мъже кратък изпитателен поглед. Охранителят направи няколко крачки по посока към него. Тогава новодошлият се отправи уж към една от опашките, но се спря точно по средата на салона. За части от секундата извади от сака си оръжие и черна качулка, която светкавично надяна на главата си.

— Ей, вие!

Преди агентът по сигурността да успее да гъкне, друг съучастник нахлу в банката и му нанесе два мощни удара с палка. Напълно замаян, той се строполи на пода, от което нападателят се възползва, за да го обезоръжи.

— Никой да не мърда! Никой да не мърда, копелета мръсни! Сложете ръце на шибаните си глави!

Очевидно вторият бандит бе този, който ръководеше действията. Той не носеше качулка, а бе облечен в тренировъчен панталон и яке със знаците на американската войска, каквито продаваха на пазара от армейските излишъци. Имаше силно изрусена и много къса прическа, а очите му бяха кървясали.

Въоръжен бе до зъби, с голямокалибрен револвер в дясната ръка и картечен пистолет, преметнат през рамо, нещо като автомата „Узи“, с който боравят героите от видеоигрите.

Но това не беше игра. Подобно оръжие позволяваше скорострелни картечни откоси и можеше да причини многобройни жертви.

— На колене! Всички на колене, бързо!

Из салона се разнесоха викове. Всички клиенти и служители паднаха на колене или легнаха на земята.

Натан веднага се обърна, за да потърси с поглед Кендис. Младата жена бе намерила убежище под бюрото в едно от сепаретата. Тя силно притискаше Джош към гърдите си и се опитваше да го успокои. Шепнешком му повтаряше неуморно: „Това е игра, това е игра, миличък“, и се насилваше да се усмихва. Както обикновено, малкият отваряше широко очи и гледаше с интерес странния спектакъл, който се разиграваше около него.

Тревога бе изкривила лицата на хората. Както всички, Натан също бе коленичил.

Как са успели да влязат с тия оръжия? Охраната бе длъжна да прерови саковете им на влизане. И защо, по дяволите, алармената система още не се е задействала?

До него една жена се беше превила в поза за оплождане до дървената плоскост на едно от гишетата. Поиска му се да й прошепне няколко окуражителни думи, но когато си отвори устата, сякаш токов удар прониза цялото му тяло и болката в гърдите му го проряза отново. Чуваше глухите удари на своето сърце, което биеше на пресекулки. Бръкна в джоба на палтото си, търсейки спрея тринитрин, за да си направи инхалация.

— Дръж си ръцете над главата! — изкрещя в лицето му животното с армейските дрехи, преди да се отправи, без да се колебае, право към човека, който би трябвало да е началник на банковия клон.

Бандитите бяха само двама. Още един техен съучастник навярно ги чакаше в паркирана наблизо кола.

— Ей, ти, ела с мене да ми дадеш кода, за да отворим вратата.

Злодеят блъсна началника към една стая в дъното на залата. Чу се щракането на блокировката и отварянето на металическа врата, а не след дълго по-неясни шумове дадоха да се разбере, че са отворили втора врата.

Човекът с качулката бе останал в основната зала, за да надзирава заложниците. Изправен зад едно от бюрата, той искаше да покаже на всички, че изцяло владее положението.

— Никой да не мърда! Никой да не мърда! — изреваваше той час по час.

От двамата бандити той несъмнено бе слабото звено. През няколко секунди си гледаше часовника и дърпаше с некоординирани движения долната част на качулката, която болезнено стягаше врата му. По едно време изкрещя:

— Тод, какво се мотаеш още? Размърдай се, по дяволите!

Но другият, улисан да опразва трезора, не му отговори.

Подир малко, не издържайки повече, той с рязко движение махна качулката от главата си. Пот струеше от челото му и очертаваше тъмни кръгове на дрехата под мишниците му. Може би вече се бе запознавал за кратко с прелестите на затворническия живот и изпитваше неудържим страх да не се озове пак там за по-дълъг срок.