Гийом Мюссо - И след това…

14 декември

Кендис дръпна резето и си пъхна главата в отвора на открехнатата врата.

— А! Това сте вие, влизайте.

Натан се озова в кухнята. Бе девет часа сутринта. Седнал в малкото си столче, Джош приключваше да се плеска със закуската си.

— … ден — каза детето.

— Здравей, мъничък Джош — отговори му Натан, изпращайки му голяма усмивка.

Кендис прокара ръката си през косите на своя син, гледайки през цялото време към адвоката.

— Исках да ви благодаря, че останахте с мен до толкова късно снощи.

— Няма защо, оправяте ли се вече?

— Горе-долу — увери го младата жена, въпреки че очите й твърдяха противното.

Натан звънна с връзка ключове, които бе извадил от джоба си.

— Докарах ви колата.

— Благодаря. Вие бяхте наистина… изключителен — каза тя, като разпери ръце. — Къде оставихте вашия джип, на паркинга пред бара на Джо ли?

Натан кимна утвърдително.

— Тогава ще ви откарам дотам — предложи тя. — Но преди това ще изпиете чаша кафе с нас.

— На драго сърце — отговори той и седна.

Помълча известно време, след което се реши да каже каквото бе намислил:

— Всъщност, искам да ви помоля за нещо — обяви той, поставяйки малко кожено куфарче на масата.

— Да? — попита Кендис, почувствала внезапна тревога, като че ли чак такава любезност от страна на един мъж не можеше в крайна сметка да не завърши с някоя лоша изненада.

— Бих искал да приемете…

— Какво?

— Пари — каза Натан. — Исках да приемете малко пари от мен, за да отгледате и изучите вашия син.

— Това е… това е шега, нали? — промълви тя, поставяйки чашата си върху масата, за да не я изтърве на пода.

— Не, аз наистина се опитвам да ви помогна.

— За кого ме вземате? — възпротиви се тя.

Крайно ядосана, Кендис стана от стола си. Натан се опита да я укроти.

— Успокойте се, Кендис, не искам нищо в замяна от вас.

— Вие сте луд — повтори тя, — нямам нужда от вашите пари.

— Не, имате нужда! Имате нужда, за да изучите вашия син. Имате нужда, защото вашата кола е навъртяла триста хиляди километра и може всеки момент да ви остави на пътя. Имате нужда, защото нямате повече около себе си човек, който би могъл да ви помогне.

— И колко точно искате да ми дадете? — не можа да сдържи въпроса си младата жена.

— Да кажем, сто хиляди долара — предложи Натан.

— Сто хиляди долара! Но… това… това е невъзможно. Някой да ти дава толкова пари в замяна на нищо, това просто не съществува!

— Понякога нещата се обръщат… Кажете си, че сте ги спечелила от лотарията.

Тя остана замаяна няколко секунди.

— Да не би да е някаква афера с пране на пари или нещо от този сорт?

— Не, Кендис, това не са мръсни пари. Няма нищо незаконно в моето предложение.

— Но аз дори не ви познавам!

— Всичко, което ви казах вчера за себе си, е вярно — каза Натан, като отвори коженото куфарче. — Казвам се Натан дел Амико, известен адвокат от Парк авеню съм, имам репутацията на честен човек и всичките ми дела са образец на почтеност. Донесъл съм ви тук цяла купчина документи, които доказват моите твърдения: моя паспорт, извлечение от моите банкови сметки, статии в юридическата преса, в които пише за мен…

— Не настоявайте — прекъсна го Кендис, — няма да вляза в тази комбина.

— Дайте си малко време да поразмислите — помоли я Натан, слизайки от стария пикап.

Двамата се намираха на стария опустял паркинг пред бар „Сали“. Кендис бе докарала адвоката до джипа му.

— Размислила съм, не искам да имам с никого сметки за уреждане, такъв е начинът на живот, който водя.

— Няма да имате никаква сметка за уреждане нито с мен, нито с когото и да било другиго — обеща й той, навеждайки се към прозореца на колата й. — Ще можете да използвате тази сума както решите.

— Но каква полза имате от това, вие каква полза имате?

— Само преди една седмица за нищо на света не бих ви направил подобно предложение — призна си Натан. — Но оттогава някои неща в моя живот се промениха… Слушайте, аз невинаги в живота си съм бил богат. Бях отгледан от майка ми, която имаше по-малко пари и от вас. Имах късмет, че успях да се изуча. Не отказвайте тази възможност на сина си.

— Моят син ще се изучи независимо дали ще ми помогнете, или не! — защити се Кендис.

— Ине! — повтори Джош от дъното на задната седалка, сякаш за да подкрепи майка си.

— Помислете още. Номерът на телефона ми ще намерите в куфарчето. Обадете ми се, щом прегледате документите, които ви оставих.

— Няма какво да мисля. Както казахте, не притежавам кой знае какво, но ми е останало нещо, което са изгубили по-богатите от мен: честта и почтеността…