Гийом Мюссо - И след това…

— А това пък си е истинско ухажване. Дори, бих казала, дебелашка свалка. Имам чувството, че са ми го казвали вече десетки пъти.

— Ухаете на жасмин — задоволи се да отбележи Натан.

21 часа 12 минути

Наистина, съвсем не изглежда зле в края на краищата.

22 часа 02 минути

— Мога ли да си поръчам трета бира?

— Но вие дори не сте започнали втората.

— Защото не искам да загубя мястото си на бара.

— И какво толкова интересно има на това място?

— Възможността да ви гледам.

Тя повдигна рамене, но не успя да скрие усмивката си.

— Щом е достатъчна за вашето щастие…

— Помислихте ли върху моето предложение?

— Вашето предложение?

— Да изпиете една чаша с мен след края на смяната.

— Сервитьорките никога не излизат с клиенти, това е правило тук.

— Когато барът затвори, вие няма да сте вече сервитьорка, а аз няма да съм вече клиент.

— Типична забележка на адвокат.

Нещо, което в устата й не беше кой знае какъв комплимент.

22 часа 18 минути

Готин е, но прекалено сигурен в себе си.

22 часа 30 минути

— Във всеки случай, никога не излизам с женени мъже — заяви му тя, посочвайки халката, която Натан винаги носеше на пръста си.

— Грешите, женените мъже са по-интересни, нали затова вече са били харесани.

— Доста глупаво обяснение — прецени тя.

— Това беше шега.

— Плоска шега.

Натан тъкмо се канеше да й отговори, когато Джо Конъли се приближи към тях.

— Всичко е наред, Джо — увери го Кендис.

— Толкова по-добре — промърмори той, отдалечавайки се.

Натан изчака, докато собственикът на бара си отиде на мястото, за да поднови своето предложение.

— А ако не бях женен, щяхте ли да приемете да изпием тази проклета чаша?

— Може би.

23 часа 02 минути

— В действителност, бях женен, но сега съм разведен.

— Какво ми доказва, че това е самата истина?

— Бих могъл да ви донеса документите по развода си, но не мислех, че те са необходими само за да поканя някое момиче да изпие с мен по една чаша.

— Оставете, ще се задоволя с честната ви дума.

— Значи, да?

— Казах ви, може би…

23 часа 13 минути

Защо ли ми вдъхва такова доверие?

Ако ми предложи още веднъж, ще му отговоря „да“…

23 часа 24 минути

Барът бе започнал постепенно да се изпразва. Якият рок на „Бос“ бе отстъпил на акустическите балади на Трейси Чапман.

Кендис си бе взела петте минути почивка и си говореше с Натан на една маса в дъното на бара. Помежду им бяха започнали да се носят вълните на взаимна симпатия, когато разговорът им бе внезапно прекъснат:

— Кендис, на телефона! — изкрещя Джо иззад своя тезгях.

Младата жена подскочи като ужилена. Кой ли можеше да й се обажда в работата по това време?

Разтревожена, тя пое слушалката и няколко секунди по-късно цялата радост бе отлетяла от лицето й. Пребледняла, тя затвори, направи няколко неуверени крачки, за да достигне бара, след което усети как губи почва под себе си. Натан, който бе проследил цялата сцена, се хвърли, за да я поеме в последния момент, преди да се строполи на пода. Все още в прегръдката му, тя се обля в сълзи.

— Какво се е случило? — попита я той.

— Баща ми… Той… е получил сърдечна криза.

— И какво?

— Откарали са го с бърза помощ в болницата.

— Елате, аз ще ви хвърля дотам! — предложи Натан, грабвайки палтото си.

Болницата на Стейтън Айлънд — интензивното отделение на кардиологичния център

Все още облечена в своята униформа, Кендис се хвърли към лекаря, който се бе заел със случая на баща й, произнасяйки наум молитва новините да бъдат успокоителни.

Тя вече стоеше пред него. Можеше дори да разчете името му върху табелката, закачена за медицинската му блуза: доктор Хенри Т. Дженкилс. Погледът на Кендис бе умолителен: Успокойте ме, докторе, кажете ми, че няма нищо страшно, кажете ми, че ще мога да си го отведа у дома, кажете ми, че ще прекараме Коледа заедно. Аз ще се грижа за него, ще му приготвя билков чай и бульон, както ми ги правеше той, когато бях малка, кажете ми, че…

Но доктор Дженкилс бе придобил навика да не чете нищо в очите на своите пациенти, нито на техните близки. С годините се бе научил да се бронира, да не се „ангажира лично“. Това бе една необходимост за него: прекаленото съчувствие го дестабилизираше и му пречеше да си върши добре работата. Той леко отстъпи, когато Кендис се приближи рязко към него. Започна да говори, претегляйки внимателно думите си: