Гийом Мюссо - И след това…

— Не искам да се откажете нито от едното, нито от другото.

— Престанете с тези увещания. Предложението ви е прекалено хубаво, за да бъде истинско. Сигурно в него има някаква клопка. Какво ще искате от мен, ако посегна към тези пари?

— Погледнете ме в очите — настоя Натан, приближавайки се към нея.

— Нямам намерение да изпълнявам заповеди от ваша страна!

Но въпреки това тя вдигна глава към него.

Натан впи поглед в очите й и потвърди отново:

— Аз съм почтен човек, няма причина да се опасявате от мен, кълна ви се. Помислете за своя син и приемете тези пари.

— Отговорът ми е „не“! — повтори Кендис, хлопвайки вратата на пикапа. — Добре ли ме разбрахте? Не, не и не!

Натан и Кендис се прибраха, всеки в своя дом.

Кендис посвети остатъка от сутринта да прелиства документите, съдържащи се в куфарчето.

Натан прекара времето с очи, вперени в телефона.

Към обяд той най-сетне звънна.

След като бе обикалял в квартала повече от десет минути, Натан намери най-сетне място за паркиране и още от първия път успя да изпълни сложната маневра. Седнала до него, Кендис изчака, докато колата спре окончателно, и освободи малкия Джош от бебешкото столче, прикрепено към задната седалка. Сетне го сложи в голяма сгъваема количка, която Натан извади от багажника на джипа. Джош бе в добро настроение и пееше с всичка сила смешни песнички, които импровизираше, без да пропуска да засмуче биберона на вече полупразното шише.

Тримата се отправиха към отсрещната сграда, облицована със сиви и розови тухли, в която се помещаваше клон на „Фърст банк ъф Ню Джърси“.

Бе настъпил часът пик. Поради голямото стълпотворение и тясната въртяща се врата те се видяха в известно затруднение как да прекарат количката във вътрешността на сградата. Агентът от охраната — млад негър с приветливо лице — дойде да им помогне, разменяйки междувременно шеги с тях за това, че съвременните банки със сигурност не са пригодени за бебета.

Влязоха в голям светъл салон, обграден от дълги остъклени стени. Той бе добре обзаведен с привлекателните си гишета и елегантните си малки сепарета от тъмно дърво, които осигуряваха дискретността на разговорите между клиентите и чиновниците от банката.

Кендис се порови в чантата си и най-сетне успя да извади прословутия чек.

— Наистина ли смятате, че идеята е добра?

— Вече обсъдихме този въпрос — отговори любезно Натан.

Кендис погледна Джош, помисли отново за бъдещето му и се реши да застане на една от опашките пред гишетата.

— Да остана ли с вас? — предложи Натан.

— Няма нужда — отговори тя. — Аз бързо ще свърша. А вие можете да седнете ей там.

И му посочи редицата от столове в дъното на залата.

— Позволете ми да взема Джош със себе си.

— Няма проблем. Ще го подържа на ръце. Махнете само тази проклета количка оттук.

Докато се отдалечаваше, бутайки празната количка, Кендис му прати усмивка, придружена от мил жест с ръка.

В този момент тя му напомни Малори. Даде си сметка, че все повече и повече се привързва към тази жена, към нейната естественост, към спокойната увереност, която се излъчваше от цялото й същество. Бе дълбоко трогнат и от духа на обич и сговор, който съществуваше между нея и малкия й син, от начина, по който го целуваше и му шепнеше нежни думи в ухото всеки път, когато понечваше да се разплаче. Кендис бе спокойна и уравновесена майка. Никак не беше важно, че носеше поовехтяло палтенце и доста евтин колан. Навярно нямаше класата на момичетата от „Космополитън“, но бе по-привлекателна и по-общителна.

Следейки с поглед младата жена, той се размисли за посоката, в която бе поел неговият живот. Може би бе допуснал грешка, като бе пожелал на всяка цена да избяга от родната си среда. Може би щеше да бъде по-щастлив, ако имаше жена като Кендис, неголяма дървена къща с куче и пикап, от който се вее знаменцето със звездите. Само заможните си мислят, че обикновените хора водят монотонен живот. Той, който произхождаше от бедна среда, знаеше, че това не бе вярно.

Но въпреки това Натан не бе от хората, които лекомислено се съгласяват с глупавото бърборене за важността на малките неща в живота, предизвикващи радостта и щастието. Прекалено много бе страдал от липсата на пари, за да се отнася пренебрежително към тях сега, когато имаше достатъчно. Но противно на това, което дълго време бе мислил, той вече знаеше, че те не му бяха достатъчни. Трябваше му някой, с когото да ги сподели. Без една ръка, която да го придружава, той не искаше вече да ходи никъде; без един глас, който да му отговаря, цареше само мълчанието; без едно лице срещу неговото той повече не съществуваше.