Гийом Мюссо - И след това…

С изкривено от ярост лице Ари продължаваше да стиска с две ръце ръкохватката на своя пистолет. Пръстът му бе поставен на спусъка. Той изобщо не бе в състояние да се владее. Всеки момент щеше да стреля.

Натан вдигна поглед към входната врата. Жестът му трая само една десета от секундата. Но това бе достатъчно, за да види как служителят от охраната, дошъл най-сетне на себе си, изважда оръжие от малък кобур, закопчан на десния му прасец.

Всичко се случи толкова бързо, че Ари не си даде сметка за нищо. Охранителят се изправи донякъде, протегна ръка и изстреля два куршума. Първият мина встрани от целта, но вторият нацели бандита в средата на гърба. Той падна като подкосен на пода.

Гърмежите посяха страхотна паника. Всички хукнаха към изхода, докато в обратната посока полицаи и хора от службите за извънредни ситуации щурмуваха и овладяваха вътрешността на сградата.

— Напуснете помещението! Напуснете веднага! — заповяда един полицай.

Но Натан се втурна към дъното на салона.

Там се бяха струпали няколко души, които бяха обкръжили лежащо на пода човешко тяло.

Адвокатът разбута насъбралите се.

Кендис бе просната на земята, а Джош, хълцайки от ужас, се бе вкопчил отчаяно в нея.

— Повикайте Бърза помощ! — изкрещя колкото му глас държи Натан. — Обадете се за линейка!

Първият куршум бе рикоширал върху крилото на една от металните врати и бе приключил своя летеж в гърдите на младата жена, която вече плуваше в кръв.

Той се наведе над Кендис и сграбчи ръката й.

— Не умирай! — започна да се моли той, паднал на колене до неподвижното й тяло.

Лицето на Кендис бе станало прозрачно. Тя отвори уста, за да каже нещо, но усилието й остана напразно и само струйка кръв потече от нейните устни.

— Не умирай, моля те! — изкрещя отново той, отправяйки молитви към всички богове, творци на живота, да се притекат на помощ.

Но Кендис вече не бе тук. От нея бе останал единствено безжизненият й труп. Той нямаше нищо общо с младата жена, която само допреди няколко минути се усмихваше на живота и разказваше приказки на своя син.

Потънал в сълзи, Натан нямаше какво друго да направи, освен да сложи ръка върху клепачите й.

Сред насъбралите се един глас попита: „Това неговата жена ли беше?“.

Линейката на Бърза помощ пристигна след няколко минути.

Адвокатът притискаше Джош много силно в прегръдките си. По чудо детето не бе ранено, но бе изпаднало в силен шок. Натан последва носилката, която отвеждаше тялото на Кендис, до тротоара пред банката. В момента, в който ципът на покривалото от алуминиево фолио се вдигна до лицето на Кендис, Натан се запита дали всичко бе свършило за нея? Какво се случва в мига на смъртта? Има ли нещо след това? Някакво продължение?

Все същите въпроси, които толкова пъти си бе задавал след смъртта на майка си и на своя син.

За пръв път от една седмица небето бе осветено от ярките слънчеви лъчи, които Ню Йорк понякога предлага през зимата на своите обитатели. Въздухът бе прозрачен, изчистен от сухия студен вятър, който духаше в лицето.

По тротоарите наплашените хора се опитваха да си върнат спокойствието след тази сутрин на ужасите, а в ръцете на Натан малкият Джош се давеше в хлипания и плач.

Напълно зашеметен, адвокатът се чувстваше като отнесен от някаква вихрушка. Виковете и гласовете го блъскаха от всички страни, а зачервените му очи бяха ослепени от танца на въртящите се светлини върху покривите на полицейските коли. Журналисти с камери и микрофони вече разпитваха заложниците.

Съсипан от тежестта на угризенията и чувството за вина, Натан намери за най-добре да предпази Джош от цялата тази суматоха.

Докато отнасяха тялото на нападателя, един полицай от Полицейския департамент на Ню Йорк, стегнат в тъмносинята си униформа, го намери, за да му зададе няколко въпроса. Бе латиноамериканец, нисък и набит, с момчешко лице.

Полицаят започна да говори, но Натан не го чуваше. С ръкава на ризата си той изтриваше внимателно лицето на Джош, по което следите от кръвта се бяха смесили със сълзите. Кръвта на Кендис. Отново вълна от тъга заля душата му и той се обля в сълзи.

— Аз, аз я убих! Аз я докарах тук, аз я докарах…

Полицаят искаше да изрази съчувствие:

— Не сте могли да знаете, господине. Съжалявам много.

Натан седна направо на асфалта и се хвана с ръце за главата. Цялото му тяло се разтърсваше от спазми. Всичко бе станало по негова вина. Той, именно той бе тласнал Кендис към смъртта. Ако не й бе предложил тези шибани пари, тя никога нямаше да стъпи в тази банка и нищо подобно нямаше да се случи! Той бе единственият отговорен за това злокобно стечение на обстоятелствата. Всъщност той, Натан дел Амико, бе само една пионка, поставена на това място в този миг, за да участва в осъществяването на нещо, което го надвишаваше. Но как човек би могъл да приеме като естествен един свят, в който животът и смъртта до такава степен са вписани в предопределението?